Брандън Сандърсън - Легион - На една ръка разстояние

— Ако наемницата наистина има нещо общо с това, Йол — отговорих неохотно, — това няма да е достатъчно. Няма да рискувам живота си, само за да бъдем квит.

— А за богатство?

— Вече имам пари — напомних му.

— Не пари, а богатство . Пълна финансова независимост.

Това ме накара да се замисля. Наистина имах пари, но делюзиите ми се нуждаеха от много пространство и средства. Многото стаи в имението ми, множеството билети за самолет всеки път, когато пътувах, по няколко коли и шофьори всеки път, когато трябваше да ида някъде… Вероятно можех да купя по-малка къща и да принудя аспектите си да живеят в мазето, или в бараки на двора. Проблемът беше, че когато бяха недоволни — когато илюзията за съвместния ни живот започнеше да се разпада, — нещата започваха… да отиват на зле.

Най-после успявах да се справя с това. Не знаех какъв точно изкривен принцип на психологията ме правеше такъв, какъвто бях, сега се владеех много по-добре, отколкото в началото. И предпочитах да си остане така.

— Ти самият изложен ли си на опасност?

— Не зная — отговори Йол. — Може би.

След това ми подаде един пощенски плик.

— Пари? — попитах.

— Дялове в „ИЗ“ — поясни той. — Купих компанията преди шест месеца. Проектите, върху които работят, са истинска революция в своята област. Документите в плика ти дават десет процента от дяловете. Вече са попълнени и подписани. Независимо дали приемеш да изпълниш задачата, или не, твои са. Такса „консултация“, един вид.

Потрих плика между пръстите си.

— Ако не реша проблема ти, дяловете и без това ще загубят стойността си, нали?

Той се ухили.

— Правилно. Но ако успееш, тя ще възлиза на десетки милиони. Може би стотици.

— По дяволите — възкликна Джей Си.

— Мери си приказките — удари го Айви по рамото.

Ако продължаваха в същия дух, се очертаваше или да вдигнат катаклизмичен скандал, или да започнат да се натискат. Никога не можех да позная кое от двете.

Погледнах към Тобиас, който бе седнал точно срещу мен. Той се наведе, сплете пръсти и ме погледна право в очите.

— Можем да направим много с такова състояние — рече. — Може би най-после ще си осигурим достатъчно средства да я намерим .

Сандра знаеше много за мен — за начина, по който мислех. Разбираше аспектите. Та нали тя ме беше научила как изобщо да се оправям с тях. Бе ме запленила.

А след това бе изчезнала. Сякаш за миг.

— Фотоапаратът — напомних аз.

— Фотоапаратът не работи — обори ме той. — Арно каза, че може да му отнеме цели години да разгадае механизма.

Отново прокарах пръсти по плика.

— Тя активно се съпротивлява на усилията ти да я откриеш, Стивън — каза Тобиас. — Не можеш да го отречеш. Сандра не иска да бъде открита. Ще са ни необходими много ресурси, за да се доберем до нея — свободата да не поемаме нови случаи за известно време, пари, с които да смажем колелата, където е необходимо…

Хвърлих поглед на Айви, която поклати глава. Между нея и Тобиас имаше разногласия относно Сандра — но Айви вече беше изказала мнението си.

Насочих вниманието си обратно към Йол.

— Предполагам, че ще трябва да се съглася, преди да получа повече информация за технологиите, които разработвате?

Той разпери ръце.

— Имам ти доверие, Стив. Парите са твои. Иди и ги изслушай. Това е всичко, за което те моля. След това можеш да кажеш съгласен ли си, или не.

— Добре — отговорих и прибрах пощенския плик в джоба си. — Да чуем какво имат да кажат.

„ИЗ“ беше една от онези „нови“ фирми за технологии — онези, които обзавеждаха като детски градини, със стени с ярки цветове и барбарони във всеки ъгъл. Йол извади няколко сладоледени сандвича от един фризер и подхвърли по един на всеки от бодигардовете си. Направих жест, че отказвам и прибрах ръце зад гърба си, но той взе една опаковка и я размаха в празното пространство помежду ни.

— Защо не — съгласи се Айви и протегна ръка.

Посочих къде е и Йол метна сладоледа нататък. Което беше проблем. Онези, които са свикнали да работят с мен, вече знаят, че трябва просто да симулират движението и да оставят ума ми да попълни празните места. Йол, обаче, наистина хвърли опаковката, с което „счупи“ тази ми способност за момент.

Сладоледът се раздвои. Айви хвана единия и се отдръпна от пътя на другия — истинския, — който се удари в стената и падна на пода.

— Нямах нужда от два — каза тя и подбели очи.

После прескочи падналия сладолед и отвори своя, но явно ѝ беше неприятно. Всеки път, когато способността ми да балансирам въображаемия си свят с истинския откажеше за момент, навлизахме в опасна територия.