Брандън Сандърсън: Зарево

Гледах изгрева на Злочестие.

Тогава бях шестгодишен и стоях в нощта на балкона на нашия апартамент. Все още съм в състояние да си спомня как старият климатик трака в прозореца до мен и заглушава плача на татко. Преуморената машина надвисваше над множество етажи и ръсеше вода като пот от челото на самоубиец. Беше развалена — пускаше въздух, но не охлаждаше нищо. Майка ми често я спираше.

След смъртта ѝ баща ми я остави включена; казваше, че му било по-прохладно, ако работи.

Свалих плодовия си сладолед и примижах към странната червена светлина, изгряла като нова звезда на хоризонта. Само дето никоя звезда никога не е бивала тъй ярка или червена . Пурпурна. Приличаше на рана от куршум в самия небесен свод.

Същата нощ Злочестие заля града с особена топла светлина. Стоях там — сладоледът се топеше, лепкавата течност се стичаше по пръстите ми — докато гледах целия ѝ изгрев.

После се понесоха писъците.

— Дейвид?

Гласът дойде от слушалката ми.

Отърсих се от унеса си. Отново се бях загледал в Злочестие, ала от изгрева ѝ бяха изминали почти тринадесет години. Вече не бях хлапе, у дома при баща си; не бях дори и сирак на работа във фабриката за боеприпаси в подземните улици.

Бях Възмездител.

— Слушам — отвърнах аз, нарамих пушката и прекосих покрива. Беше нощ и се кълна, че от светлината на Злочестие виждах всичко в червен оттенък — макар тя никога повече да не бе тъй ярка, както през първата вечер.

Пред мен се простираше центърът на Нюкаго, а повърхностите му отразяваха светлината на звездите. Тук всичко беше стомана. Като киборг от бъдещето с одрана кожа. Само че, нали разбирате, не убива. Добре де, и въобще не е жив.

Човече , рекох си. Сравненията ти наистина не струват.

Стоманеното сърце вече беше мъртъв, а ние си бяхме върнали надземните улици на Нюкаго — включително много от удобствата, които онези от елита пазеха само за себе си. Можех всеки ден да вземам душ в своя собствена баня. Почти не знаех какво да правя с такъв разкош.

Освен, разбирате ли, да не воня.

Нюкаго най-после бе свободен.

Моя работа беше да гарантирам да остане така.

— Нищо не виждам — прошепнах и коленичих до ръба на покрива. Носех слушалка с безжична връзка към мобилния ми телефон. Малка камера на слушалката позволяваше на Тиа да вижда каквото виждам аз, а слушалката бе достатъчно чувствителна, за да улавя думите ми, дори и когато говорех много тихо.

— Продължавай да наблюдаваш — обади се Тиа по линията. — Коуди докладва, че Проф и целта са потеглили в твоята посока.

— Тук е спокойно — прошепнах аз. — Сигурна ли си…

Покривът току до мен експлодира. Изскимтях и се претърколих назад, щом цялата сграда се разтърси, а взривът пръсна около мен парченца натрошен метал. Злочестие! Изстрелите бяха сериозни .

— Искри! — кресна Коуди по връзката. — Тя ме заобиколи, момко. Идва откъм северната ти страна…

Гласът му се загуби, когато друг сияен енергиен удар изникна откъм земята и откъсна страната на покрива близо до укритието ми.

— Бягай! — викна Тиа.

Все едно някой трябваше да ми казва да бягам. Тръгнах. Вдясно от мен от светлината се материализира фигура. Облечена в тъмен анцуг и кецове, Електричната носеше пълна маска — като на нинджа — и дълга черна пелерина. Някои Епични се вживяваха в цялата работа с „нечовешките сили“ повече от други. Откровено казано, изглеждаше смешно — нищо, че наистина светеше в бледосиньо и пукаше заради понеслата се из тялото ѝ енергия.

Докоснеше ли нещо, можеше да го трансформира в енергия и да се придвижва през него. Това не беше същинска телепортация, но беше достатъчно близо — и колкото по-проводимо беше веществото, толкова по-надалеч можеше да се движи Електричната, та стоманеният град беше като рай за нея. Изненадващо беше, че ѝ отне толкова време да се добере до тук. Не стига телепортацията, а и електрическите ѝ умения я правеха неуязвима за повечето оръжия. Устройваните от нея светлинни представления бяха знаменити — не я бях виждал лично, но открай време ми се щеше да я видя в действие.

Само че не толкова отблизо.