Брандън Сандърсън: Легион

Името ми е Стивън Лийдс и съм напълно нормален. Хората, които халюцинирам, обаче, са луди до последния.

Изстрелите, които се разнасяха от стаята на Джей Си, пукаха като фойерверки. Изръмжах кисело под нос, грабнах наушниците, които висяха пред вратата му — бях се научил, че е добра идея да ги държа там — и влязох в стаята. Джей Си, който също бе нахлупил един чифт, стискаше здраво пистолета си с двете ръце и се целеше в една снимка на Осама бин Ладен, закачена на стената.

Звучеше Бетховен. Или по-точно — направо кънтеше.

— Опитвах се да проведа един разговор! — изкрещях.

Джей Си не ме чу. Изпразни един пълнител във физиономията на бин Ладен, с което надупчи и стената на решето. Не смеех да се приближа. Ако го стреснех, можеше да ме застреля по погрешка.

Не знаех какво ще се случи, ако една от халюцинациите ми ме застреля. Как би го възприел умът ми? Без съмнение имаше поне дузина психолози, които с удоволствие биха написали научен труд по въпроса. Аз обаче не бях склонен да им дам тази възможност.

— Джей Си! — креснах аз по време на кратката пауза, докато той презареждаше.

Той хвърли един поглед към мен, след което се ухили и свали наушниците. Усмивките на Джей Си приличат повече на разярена гримаса, отколкото на израз на щастие, но отдавна бях спрял да се плаша от него.

— Хей, кльощав — поздрави ме той, вдигнал пистолета във въздуха. — Ще дойдеш ли да постреляш? Малко упражнения не биха ти навредили.

Взех пистолета от ръката му.

— Неслучайно построихме закрито стрелбище в имението, Джей Си. Използвай го.

— Терористите надали ще ми изскочат, точно когато съм там. Е — с изключение на онзи път. Но това беше чиста случайност.

Въздъхнах, отидох до масичката, на която бе оставено дистанционното, и намалих музиката. Джей Си се пресегна към мен, насочи дулото на пистолета нагоре и махна пръста ми от спусъка.

— Безопасността преди всичко, хлапе.

— И без това е въображаем — отговорих аз и му го върнах.

— Мда, както кажеш.

Джей Си не вярваше, че е халюцинация, което е необичайно. Повечето от тях го приемаха — в една или друга степен. Но не и Джей Си. Той бе едър, без да бъде масивен, с остри, но не особено разпознаваеми черти, и имаше очи на убиец. Или поне така твърдеше. Може би ги държеше в джоба си.

Пъхна нов пълнител в оръжието с плавно движение и присви очи към снимката на бин Ладен.

— Недей — предупредих го.

— Но…

— И без това отдавна вече не е жив. Хванаха го преди сума време.

— Това е просто измислица, с която залъгахме масите, кльощав — заяви Джей Си и прибра пистолета в кобура. — Бих ти обяснил, но не си упълномощен за достъп до информация от такова ниво.

— Стивън? — разнесе се глас от коридора.

Обърнах се. Тобиас също бе една от халюцинациите ми — или „аспектите“, както понякога ги наричах. Беше висок и слаб, с абаносовочерна кожа, а прорязаните му от старчески бръчки бузи бяха осеяни с още по-тъмни лунички. Поддържаше посивялата си коса късо подстригана и носеше свободен, не особено официален делови костюм без вратовръзка.

— Просто се питах — започна той, — колко още смяташ да караш горкия човек да те чака.

— Докато не си тръгне — отвърнах аз и излязох в коридора при него. Двамата се отдалечихме заедно от стаята на Джей Си.

— Той се държа много учтиво, Стивън — каза Тобиас.

Зад нас се разнесе нова поредица изстрели. Изстенах от досада.

— Отивам да поговоря с Джей Си — успокои ме Тобиас. — Просто се стреми да поддържа тренинг. Иска да ти бъде полезен.

— Хубаво, както и да е.

Оставих Тобиас и завих зад един от ъглите на разкошното имение. Разполагах с четиридесет и седем стаи. Почти всички бяха заети. Стигнах до края на коридора и влязох в малко помещение, украсено с персийски килим и дървени панели. Хвърлих се на черния кожен диван, поставен в средата.

Айви седеше на стола си до дивана.