Брандън Сандърсън - Легион

Когато се отправих надолу по стълбището към главното фоайе, Уилсън вече беше отворил вратата. На прага бе застанала тъмнокожа жена в средата на тридесетте си години, облечена в черно връхно палто и делови костюм, и с къси расти. Тя свали слънчевите очила, които носеше, и ми кимна.

— В хола, Уилсън — казах аз, когато стъпих в подножието на стълбището.

Той я поведе през вратата на помещението, а аз влязох след тях, като пуснах Джей Си и Айви да минат първи. Тобиас вече седеше вътре и четеше една историческа книга.

— Лимонада? — предложи ни Уилсън.

— Не, благодаря — отговорих и затворих вратата, като го оставих отвън.

Жената започна да се разхожда бавно из стаята и да разглежда мебелите и украшенията.

— Доста засукано място — отбеляза. — Платили сте за всичко това с парите, които ви дават хората, на които помагате, така ли?

— Всъщност, повечето дойде от правителството.

— Ако се вярва на слуховете, не работите за тях.

— Вече не, но преди работех. Така или иначе, голяма част от парите идваха от научните стипендии на професорите, които искаха да проучат случая ми. Започнах да им взимам огромни суми, като се надявах, че това ще ги откаже.

— Но не ги отказа.

— Нищо не може да ги откаже — направих физиономия аз. — Заповядайте на някой от столовете.

— Предпочитам да остана права — отговори тя, докато разглеждаше картината на Ван Гог, окачена на стената. — Казвам се Моника, между другото.

— Моника — повторих аз и извадих двете снимки. — Трябва да отбележа — намирам за забележително, че според теб бих повярвал на такава нелепица.

— Още не съм ви разказала за какво става въпрос.

— Но ще го направиш — казах аз и подхвърлих снимките на масата. — История, в която се разказва за пътуване във времето и за фотограф, който явно не умее да използва светкавицата както трябва.

— Вие сте гений, господин Лийдс — отбеляза тя, без да се обръща. — Според някои изследвания сте най-интелигентният мъж на цялата планета. Ако снимките имаха някакво очевидно — или не толкова очевидно — слабо място, вече щяхте да сте ги изхвърлил. И със сигурност нямаше да ми се обадите.

— Грешат.

— Кои грешат?

— Хората, които ме наричат гений — поясних аз и седнах на стола до Тобиас. — Не съм никакъв гений. Бих казал, че интелигентността ми е на средно ниво.

— Много ми е трудно да го повярвам.

— Ако щете, вярвайте — казах аз. — Но не съм гениален. Халюцинациите ми, обаче, са.

— Благодаря — обади се Джей Си.

— Някои от халюцинациите ми — поправих се.

— Приемате ли факта, че нещата, които виждате, не са истински? — попита ме Моника, като се обърна към мен.

— Да.

— И все пак разговаряте с тях.

— Не искам да ги обиждам. Освен това, понякога са ми от полза.

— Благодаря — обади се пак Джей Си.

— Някои от тях са ми от полза — поправих се отново. — Но във всеки случай, те са причината, поради която сте тук сега. Искате да разберете какво мислят те. А сега, Моника, ако обичаш — или ми разкажи за какво става въпрос, или спри да ми губиш времето.

Тя се усмихна и най-после се приближи, за да седне срещу мен.

— Не е каквото си мислите. Няма никаква машина на времето.

— Нима?

— Не звучите изненадан.

— Пътуването към миналото е нещо много, много малко вероятно — отговорих. — А и дори да се беше случило, нямаше да съм разбрал, понеже щеше да е създало паралелно съществуваща реалност, в която мен нямаше да ме има.

— Освен ако именно тази реалност не е паралелната.

— В който случай — казах аз, — пътуването към миналото е все пак нещо, което не ме касае на практика, понеже пътуващият назад във времето пак щеше да създаде паралелна реалност, в която ме няма.

— Да, или поне така гласи една от теориите. Но няма смисъл да се занимаваме с това — както вече казах, няма никаква машина на времето. Или поне не в общоприетия смисъл на понятието.

— Значи тези снимки са фалшиви? — попитах я. — Губя интерес все по-бързо, Моника.

Тя плъзна три нови снимки по повърхността на масата.

— Шекспир — каза Тобиас, когато започнах да ги вдигам една по една. — Родоския колос. О… това вече е наистина хитра приумица.

— Елвис?

— Явно в момента преди смъртта му — отбеляза Тобиас и посочи към образа на повехналия попидол, седнал в банята и обронил глава.

Джей Си изсумтя.

— Сякаш няма толкова много негови имитатори, че с лопата да ги ринеш.

— Снимани са с фотоапарат — започна Моника, като се наведе напред, — който прави снимки на миналото.