Брандън Сандърсън - Легион

— Е, хайде де — примоли се тя, като се обърна на прага. — Ще го храня с въображаема храна и ще му сипвам въображаема вода, и ще го извеждам на въображаеми разходки. Ще му осигуря всичко, за което едно въображаемо кученце би могло да мечтае.

— Стига вече — отпратих я аз, но с усмивка.

Просто се шегуваше с мен. Беше приятно, че имах и аспекти, които приемаха спокойно факта, че са халюцинации. Младият мъж бе вперил в мен объркан поглед.

— Не е нужно да се преструваш — обърнах се аз към него.

— Как така — да се преструвам?

— Да се преструваш, че си изненадан от „странностите“ ми. Пък и това беше доста аматьорски опит. В момента следваш висше образование, предполагам? Следващия път помоли съквартиранта си да напише бележката вместо теб — казах аз и му я подхвърлих. — По дяволите. Нямам време за такива глупости.

Изправих се на крака.

— Защо не му дадеш интервю? — предложи Тобиас.

— След като ме излъга? — сопнах му се аз.

— Моля ви — започна момчето, като също стана от стола. — Приятелката ми…

— Преди я наричаше „годеница“ — прекъснах го аз и се обърнах към него. — Дошъл си, за да се опиташ да ме придумаш да поема някакъв „случай“, през което време да ме водиш за носа и тайно да си водиш бележки относно състоянието ми. Истинската ти цел е да си напишеш дипломната работа или нещо подобно.

Лицето на младежа помръкна. Айви стоеше зад него и клатеше глава с погнуса.

— Да не мислиш, че си първият, който се е сетил да го направи? — попитах го.

Той направи физиономия.

— Е, не можете да ме обвините, задето се пробвах.

— Мога и именно това правя — отвърнах му. — И то — често. Уилсън! Ела да отстраниш младежа от частната ни собственост.

— Няма нужда — каза той и събра нещата си.

В бързината се наведе прекалено рязко и малкия диктофон, който бе скрил в джоба на ризата си, падна на масата с изтракване. Вдигнах вежда и проследих с поглед как се изчервява, грабва машинката и изчезва от стаята почти на бегом.

Тобиас се изправи и се приближи към мен, хванал ръце зад гърба си.

— Горкото момче. На всичкото отгоре ще му се наложи да се върне у дома пеша. Под дъжда.

— Вали ли?

— Стан твърди, че скоро ще завали — обясни Тобиас. — Замислял ли си се, че биха опитвали подобни неща доста по-рядко, ако се съгласяваше на по някое интервю от време на време?

— Омръзна ми да ме използват като екземпляр в разни научни изследвания — махнах аз с ръка от досада. — Омръзна ми да ме зяпат и изучават. Омръзна ми да бъда специален.

— Какво? — обади се Айви с шеговита усмивка. — Наистина ли би предпочел да работиш от девет до пет на някое бюро? Да се откажеш от просторното имение?

— Не твърдя, че няма и добри страни — отговорих аз, а Уилсън влезе обратно в стаята и извърна шия да проследи как младежът се изнизва през входната врата. — Би ли отишъл да провериш дали наистина си е тръгнал, Уилсън?

— Разбира се, господине — отзова се той, връчи ми подноса с пощата за деня и излезе.

Прегледах писмата. Уилсън вече беше отделил сметките и непотребните рекламни листовки. Останали бяха едно писмо от човешкия ми психолог, на което не обърнах внимание, и един обикновен, голям бял плик без никакви надписи или обозначения.

Намръщих се замислено, взех го и го разкъсах по горния ръб. След това извадих съдържанието.

В него имаше само едно нещо — една-единствена черно-бяла снимка, двадесет на дванадесет сантиметра. Вдигнах вежда. На снимката се виждаше каменист бряг с няколко малки дървета, пораснали на голяма скала, която се врязваше навътре в морето.

— На гърба не пише нищо — отбелязах аз, а Тобиас и Айви се надвесиха над рамото ми да погледнат. — И в плика няма друго.

— Обзалагам се, че е от поредния мераклия за интервю — даде мнение Айви. — Макар че този се е справил доста по-добре от хлапето.

— Не виждам нищо особено в цялата работа — заяви Джей Си, който ги избута и проточи шия над Айви. Тя го удари по рамото. — Скали. Дървета. Скука.

— Не знам… — проточих аз. — Има нещо странно. Тобиас?

Тобиас взе снимката в ръка. Или поне аз това видях. Най-вероятно продължавах да я държа в собствените си пръсти, но не я усещах там — вместо това, умът ми възприемаше, че е у Тобиас. Странно е как подсъзнанието влияе на сетивата.

Тобиас изучаваше снимката задълбочено. Джей Си започна да си играе с предпазителя на пистолета — ту го включваше, ту го изключваше с остро щракане.

— Нали уж проповядваше, че с оръжията винаги трябва да се внимава? — изсъска му Айви.