Брандън Сандърсън - Легион

— Какъв е проблемът? — попитах.

— Годеницата ми — обясни младежът и извади нещо от джоба си. — Мисля, че ми изневерява.

— Моите съболезнования. Но ние не сме частни детективи. Не се занимаваме с шпионаж.

Айви се разхождаше из стаята, вместо да седне. Вървеше бавно около стола на момчето и го разглеждаше внимателно.

— Знам — побърза да каже той. — Просто… Работата е там, че тя изчезна.

Тобиас видимо се оживи. Много обичаше интересните загадки.

— Не ни казва цялата истина — отбеляза Айви, като скръсти ръце и потупа замислено с показалец по едната.

— Така ли? — попитах.

— О, да — отговори момчето, решило, че говоря на него. — От нея няма и следа… Освен тази бележка.

Разтвори листа хартия и го остави на масата.

— Най-странното е, че според мен това е някакъв шифър. Вижте само думите. В тях няма никаква логика.

Взех листа и го разгледах. Въпросните думи бяха надраскани набързо на гърба му, като че ли някой си бе водил бележки. От другата страна на същия лист бе написано и писмото за сбогом от годеницата. Показах го на Тобиас.

— Платон — отбеляза той, като посочи бележките на гърба. — Всичко това са цитати от „Федър“ 1 1 Един от диалозите на Платон, който датира от около 370 г. пр.н.е. — Б.пр. . Да, Платон… Какъв забележителен човек само. Малко хора знаят, че той е прекарал част от живота си като роб — бил продаден на пазара от един тиранин, който не бил съгласен с политическите му становища, а и ненавиждал факта, че собственият му брат станал един от поклонниците на философа. За щастие, Платон бил откупен от човек, запознат с трудовете му — почитател, може да се каже, — и той го освободил. Никак не е лошо човек да има фенове — дори в древна Гърция…

Тобиас продължаваше да говори с дълбокия си, успокояващ глас, който много обичах да слушам. Разгледах бележката, след което вдигнах поглед към Айви. Тя сви рамене.

Вратата се отвори и влезе Уилсън, понесъл лимонадата и водата. Забелязах, че Джей Си е застанал отвън с изваден пистолет и наднича, за да огледа младия мъж. Видях как очите му се присвиват.

— Уилсън — обърнах се аз към иконома, след като взех чашата си с лимонада, — би ли повикал Одри, ако обичаш?

— Веднага, господине — откликна икономът.

Някъде дълбоко в себе си съзнавах, че всъщност не е донесъл чаши за Айви и Тобиас — макар да не пропусна да се приближи към празните столове и да направи жест, сякаш подава нещо. Умът ми попълваше празнините — виждах въображаемите питиета, виждах как Айви се приближава и се пресяга да вземе своето от ръката му, докато той го поднася в посоката, където си представяше, че тя седи. Видях как му се усмихва топло.

Уилсън излезе.

— Е? — попита младежът. — Ще можете ли…

Вдигнах пръст във въздуха и той млъкна. Уилсън не можеше да види проекциите ми, но знаеше чия стая чия е. Надявах се Одри да е в своята — имаше навик често да ходи на гости при сестра си в Спрингфийлд.

За щастие, тя влезе в стаята едва след няколко минути. Вместо дрехи, обаче, бе загърната в хавлия.

— Предполагам, че става въпрос за нещо спешно — каза тя и се залови да суши косата си с една кърпа.

Подадох ѝ бележката и плика с парите, а тя се наведе да ги погледне. Имаше тъмна коса и бе леко пълна. Беше се присъединила към останалите преди няколко години, когато работех над случая с една фалшификация.

Тя мърмори под нос минута-две, като насочваше една лупа — стана ми доста смешно, че държи лупа в хавлията си, но това беше типично в неин стил — ту към парчето хартия, ту към плика. Ако се вярваше на младежа, то почеркът на бележката трябваше да бъде на годеницата, а този на плика — неговият собствен.

Одри кимна.

— Със сигурност са написани от един и същи човек.

— Екземплярите не са особено дълги.

— Какво не са? — попита момчето.

— В случая стигат — заяви Одри. — На плика са написани цялото ти име и пълният адрес. Наклонът на чертите, разстоянието между думите, елементите на буквите… По всичко си личи. Освен това пише „е“-то по доста характерен начин. Ако приемем по-дългия екземпляр за основен критерий, то този на плика може да бъде обявен за автентичен със сигурност от — по моя преценка — над деветдесет процента.

— Благодаря — казах.

— Едно ново куче би ми дошло много добре — отбеляза тя, докато се отдалечаваше.

— Нямам никакво желание да извъобразявам кученце за теб, Одри. Джей Си вече вдига предостатъчно шум! Не ми трябва и куче да търчи и да лае из цялото имение.