Брандън Сандърсън - Легион

— Наистина ли смяташ да продължиш въпреки това? — надвика тя шума от изстрелите.

— Тобиас ще иде да говори с него.

— Разбирам — каза Айви и си отбеляза нещо в тефтера.

Носеше тъмен костюм с панталон и сако, а русата ѝ коса беше вдигната на кок. На възраст беше в началото на четиридесетте години и бе един от аспектите, които ме съпътстваха от най-отдавна.

— Какво чувство поражда у теб фактът, че проекциите ти започват да проявяват неподчинение към теб? — попита тя.

— Повечето ми се подчиняват — защитих се аз. — Джей Си никога не е обръщал внимание какво му говоря. Това не е нещо ново.

— Отричаш, че състоянието ти се влошава?

Не отговорих.

Тя записа още нещо в тефтера си.

— Отпрати още един от хората с подписките, нали? — попита Айви. — Те идват при теб, защото имат нужда от помощ.

— Зает съм.

— С какво? С това да слушаш какофонията от изстрели? С това да полудяваш още повече?

— Не полудявам още повече — отвърнах ѝ. — Стабилизирах се. Почти мога да се нарека „нормален“. Дори психиатърът, когото не халюцинирам, е на такова мнение.

Айви не каза нищо. Шумотевицата в далечината най-после заглъхна и аз въздъхнах от облекчение, опирайки пръсти в слепоочията си.

— Официалното определение за „лудост“ е всъщност доста променливо — казах. — Напълно е възможно двама души да бъдат в едно и също състояние, да страдат от определен синдром в една и съща степен, но единият да бъде считан за „нормален“ по официалните стандарти, а другият — за „луд“. Човек прекрачва границата на безумието, когато умственото му състояние започне да му пречи да функционира като обикновен човек с нормален живот. Ако съдим по този критерий, аз не съм ни най-малко луд.

— Нима наричаш това „нормален живот“? — попита тя.

— Е, мен ме устройва.

Извърнах очи настрани. Айви бе покрила кошчето за боклук с един клипборд, както обикновено.

Миг по-късно влезе Тобиас.

— Човекът с петицията още е тук, Стивън.

— Какво? — попита Айви и се втренчи в мен. — Още ли го караш да те чака? Минаха четири часа.

— Хубаво де, хубаво! — скочих аз от дивана. — Ще му кажа да си върви.

Излязох от стаята и се запътих надолу по стълбите към приземния етаж, където се намираше голямото фоайе.

Уилсън, икономът ми — който е истински човек, а не халюцинация — стоеше пред затворената врата на хола. Хвърли ми поглед над ръба на очилата си.

— И ти ли? — попитах.

— Четири часа, господине?

— Трябваше да се взема в ръце, Уилсън.

— Доста сте привързан към това оправдание, господин Лийдс. Човек би могъл да се запита дали моментите като този не са по-скоро породени от мързел, отколкото от необходимостта да се вземете в ръце.

— Не ти се плаща, за да се питаш такива неща — отвърнах му.

Той вдигна едната си вежда, а аз почувствах как ме жегва срам. Уилсън не заслужаваше да му се говори така — беше както прекрасен прислужник, така и прекрасен човек. Не беше лесно да се намери обслужващ персонал, който да е готов да търпи моите… особености.

— Съжалявам — казах. — Напоследък съм леко изнервен.

— Ще донеса лимонада, господин Лийдс — отговори той. — За…

— За трима ни — кимнах аз към Тобиас и Айви, които, разбира се, той не можеше да види. — И за човека с петицията.

— За мен без лед, ако обичаш — обади се Тобиас.

— А аз предпочитам вода, благодаря — допълни Айви.

— За Тобиас — без лед — предадох аз и разсеяно натиснах бравата. — И вода за Айви.

Уилсън кимна и се отправи да изпълни молбата ми. Наистина беше много добър иконом. Ако не беше той, сигурно щях да полудея.

Един млад мъж, облечен в тениска с копчета на яката и платнени панталони, скочи на крака от стола си.

— Господин Легион?

Името ме накара да трепна. Този прякор ми бе даден от един особено надарен психолог. Надарен в областта на драматичните изстъпления, по-точно казано. В областта на психологията — не толкова.

— Можете да ме наричате „Стивън“ — казах аз и седнах на един от столовете с лице към него.

— Аз… ъ-ъм… чух, че вие помагате на хората, на които всички останали отказват — преглътна момчето тежко. — Донесох две хиляди. В брой.

И подхвърли на масата един плик за писмо, върху който бяха написани името и адреса ми.

— Това ще ви стигне колкото за една консултация — отговорих му аз, като отворих плика и преброих банкнотите набързо.

Тобиас ме стрелна с очи. Мразеше да взимам пари от хората. Но няма как да се сдобиеш с имение, достатъчно голямо да побере всичките ти халюцинации, като работиш безплатно. Освен това, ако се съдеше по дрехите му, хлапето можеше да си го позволи.