Брандън Сандърсън - Легион

— Виж какво, тази със сигурност е фалшива — заяви Айви. — Снимка на Джордж Вашингтон? Авторът очаква да повярваме, че е успял да се върне назад във времето и че най-подходящото от всички възможни доказателства е било да щракне портрет на Джордж в банята? Някой се опитва да ни изиграе номер, Стив.

— Възможно е — признах.

— Приликата е наистина забележителна — отбеляза Тобиас.

— Само дето не съществуват никакви други негови снимки — възрази Айви. — Поради което няма начин да се докаже, че наистина е така. Човекът просто е наел някой актьор, който си прилича с Вашингтон, накарал го е да му позира за снимката и готово. Дори не му се е наложило да изменя образа по някакъв начин.

— Да видим какво ще каже Армандо — казах аз и обърнах снимката. На гърба на тази бе написан телефонен номер. — Но първо някой да иде да повика Одри.

— Имате позволение да се обърнете към Негово Величество — заяви Армандо.

Бе застанал пред прозореца си — триъгълен, тъй като обитаваше една от стаите на последния етаж на имението. Бе настоял изрично за това.

— Може ли да го застрелям? — попита Джей Си с кротък тон. — В някоя не толкова важна част от анатомията? Крака, може би?

— Негово Величество ви чу — произнесе Армандо с мекия си испански акцент и се обърна към нас със сериозно изражение. — Стивън Лийдс. Изпълнихте ли обещанието, което ми дадохте? Крайно време е да се възкача отново на трона.

— Работя по въпроса, Армандо — казах аз и му подадох снимката. — Пристигна още една.

Армандо въздъхна и я взе от ръката ми. Бе слаб мъж с черна коса, която приглаждаше назад с помада.

— Армандо великодушно снизходява да удовлетвори молбата ви.

— Трябва да ти кажа, Стив — обади се Айви, като надникна в стаята, — че ако ще създаваш още халюцинации, би било добре да се постараеш да не са толкова досадни.

— Тишина, жено — заяви Армандо. — Обмисли ли предложението, което Негово Величество ти отправи?

— Няма да се омъжа за теб, Армандо.

— Но това би те направило кралица!

— Ти нямаш титла. И според последна информация, в Мексико има президент, а не император.

— Наркобароните държат народа ми в постоянен страх — заяви Армандо, докато изучаваше снимката внимателно. — Хората умират от глад и се виждат принудени да сведат глава пред натрапниците. Същински позор. Тази снимка е автентична — завърши той и ми я връчи обратно.

— Това ли беше? — попитах. — Няма ли да ѝ направиш онези компютърни тестове?

— Нима не съм експертът по фотография тук? — отвърна той. — Нима не се обърна към мен с молба за помощ? Истинска е. Няма измама. Но фотографът е напълно бездарен. Не разбира нищичко от изкуството на отразения образ. Липсата на вдъхновение в произведенията му ме отвращава до дъното на душата.

След което ни обърна гръб и отново зарея поглед през прозореца.

— А сега може ли да го застрелям? — попита Джей Си.

— Изкушавам се да ти позволя — отговорих аз и обърнах снимката.

Одри бе разгледала почерка на цифрите на гърба и не бе успяла да го свърже с никой от професорите, психолозите или останалите желаещи да пишат научни разработки относно моя случай.

Свих рамена и извадих телефона си. Номерът беше местен. Отговориха на второто позвъняване.

— Ало? — казах аз.

— Ще се съгласите ли да ви посетя, господин Лийдс?

Женски глас с лек южняшки акцент.

— Коя сте вие?

— Аз съм човекът, който ви изпрати писмата със загадките.

— Е, за това се досетих и сам.

— Мога ли да дойда да поговоря с вас?

— Ами… да, предполагам. Къде сте сега?

— Пред вратата на имението ви.

Телефонът щракна. Миг по-късно се разнесе звънецът на входната врата.

Погледнах към останалите. Джей Си си проправи път към прозореца и надникна към пътеката пред входната врата. Армандо му се намръщи.

Айви и аз излязохме от стаята и се отправихме към стълбите.

— Въоръжен ли си? — попита Джей Си, след като ни настигна с леко подтичване.

— Обикновените хора не се разхождат из собствените си домове, препасали кобури с пистолети, Джей Си.

— Освен ако не искат да оцелеят. Иди си вземи твоя.

Поколебах се, но накрая въздъхнах примирено.

— Пусни я да влезе, Уилсън! — извиках, но се насочих към собствения ми кабинет — най-големия в имението — и извадих пистолета си от чекмеджето на нощното шкафче.

Свалих якето, закопчах кобура под едната си ръка и пак го облякох. Наличието на оръжие наистина ме успокояваше донякъде, но аз съм ужасен стрелец.