Брандън Сандърсън: Злочестие

Виждал съм страховитите дълбини.

Бях във Вавилар, Възродения Вавилон. Бивш Ню Йорк Сити. Взирах се в пламтящата алена звезда, позната като Злочестие, и знаех — непоколебимо — че нещо вътре в мен се бе променило.

Дълбините ме бяха припознали като свой. И макар да ги отблъснах, още нося скрития им белег. Настояват, че отново ще ме имат.

Слънцето надзърна иззад хоризонта като главата на гигантска радиоактивна морска крава. Бях приклекнал, скрит — ако щете вярвайте — в едно дърво. Бях забравил как миришат.

— Добре ли сме? — прошепнах по линията. Вместо да ползваме мобилните телефони, разчитахме на стари радиостанции, които бяхме нагодили да работят със слушалките. Докато говорех, аудиото пращеше и пукаше. Примитивна технология, но в тази ситуация — съществена за тази работа.

— Секунда — отвърна Меган. — Коуди, на позиция ли си?

— Много ясно — изпука отговорът, обагрен със спокойно южняшко провлачване. — Ако някой пробва да се промъкне до теб, момичето ми, ще му пусна куршум в носа.

— Пфу — обади се Мизи по линията.

— Потегляме в пет — обявих от поста си. Коуди беше нарекъл устройството, което ползвах, „стоянка за дърво“, а всъщност си беше разкрасен походен стол, привързан на тридесет стъпки височина на ствола на един бряст. Навремето ловците бяха ползвали такива, за да се крият от дивеча.

Опрях на рамо моята Готшалк — лъскавата армейска на вид щурмова пушка — и погледнах през дърветата. Обикновено в подобна ситуация щях да се прицелвам в някой Епичен: някой от супер-надарените индивиди, които тероризираха света. Аз бях Възмездител, също като отряда ми, отдаден на премахването на опасни Епични.

За нещастие, преди около два месеца животът на Възмездителите загуби смисъл. Самият ни водач, Проф, бе Епичен и се озова в плен на сложния план на една от неговите съпернички за намирането на наследник. Погълнат от силите си, Проф беше напуснал империята на Регалия във Вавилар, но беше отнесъл и твърдите дискове на компютрите ѝ, пълни със записки и тайни. Нашето намерение бе да го спрем. И то ме доведе тук.

Пред един грамаден замък.

Сериозно. Замък. Преди смятах, че ги има само в старите филми и в чужбина, ала тук един се криеше в горите на Западна Вирджиния. И въпреки модерните метални врати и високотехнологичната система за сигурност, мястото изглеждаше все едно си е тук дълго преди Злочестие да се появи в небето — камъните бяха обрасли с мъх, а по една от потъмнелите стени се виеше лозница.

Хората от преди Злочестие са били странни. И страхотни — доказателство: замъкът — но все пак доста странни.

Отместих очи от визьора и погледнах към Ейбрахам, който се криеше в едно дърво наблизо. Успях да го видя, само защото знаех точно какво да търся. Тъмното му облекло се сливаше добре с пъстрите сенки на утрото, което — според нашия информатор — беше най-доброто време да нападнем именно това място: замъка Шубрент, известен още като Оръжейната Летящ рицар . Основният световен източник на извлечена от Епичните технология. Бяхме ползвали техните оръжия и техника, за да воюваме със Стоманеното сърце, после и с Регалия.

Сега щяхме да ги оберем.

— Всички мобилни ли са изключени? — попитах аз по радиото. — Батериите извадени?

— Вече ни пита това три пъти, Дейвид — отвърна Меган.

— Все пак проверете.

Всички потвърдиха и аз поех дълбоко дъх. Доколкото знаехме, ние бяхме последната клетка Възмездители. Бяха минали два месеца, а още нямахме следа от Тиа, което значеше, че навярно е мъртва. Това постави мен начело, макар да бях приел поста по подразбиране. Ейбрахам и Коуди се бяха изсмели, когато ги попитах дали го искат, а Мизи се скова като дъска и почти започна да хипервентилира.