Брандън Сандърсън: Злочестие

— Крадешком не е бързо, Дейвид — отвърна Ейбрахам.

Хвърлих поглед на отвора. Нюкаго беше загубен за нас; Проф вече беше нападнал и ограбил всичките ни скривалища там. Едва бяхме измъкнали Едмънд — друг Епичен, който ни беше съюзник — в безопасно укритие.

Хората в Нюкаго бяха ужасени. Вавилар не беше по-добре: ресурсите на разположение бяха малко, а старите подопечни на Регалия държаха града под око, като сега служеха на Проф.

Ако грабежът се провалеше, беше свършено с нас. Щеше да ни се наложи да се установим някъде под радара и да опитаме да се възстановим през следващата година, което щеше да даде на Проф свободата да вилнее. Не бях сигурен какво си е наумил, защо напусна Вавилар така бързо, но това говореше за някакъв замисъл или план. Джонатан Федрус, сега погълнат от силите си, нямаше да се задоволи да стои в един град и да властва. Той имаше амбиции.

Можеше да е най-опасният Епичен, който този свят някога бе познавал. Стомахът ми се сви при тази мисъл. Не можех да оправдая повече отлагания.

— Коуди — казах аз. — Можеш ли да видиш Ейбрахам и да го прикриваш?

— Секунда само — отговори той. — Аха, видях го.

— Добре. Понеже аз влизам. Имате задачи.

Плъзнах се по въжето и ударих земята с пукане на сухите листа. Пред мен вратата към дупката най-сетне се задвижи отново. С вик се спуснах към отвора в земята и скочих вътре, като се пързулнах малко по някаква плитка рампа, когато вратата се затвори зад мен с окончателен, стържещ звук.

Бях вътре. Освен това, вероятно бях и в капан.

И така… ура?

Бледите аварийни светлини по стените разкриваха сводест тунел, който горе се закръгляше като гигантско гърло. Наклонът не беше много стръмен, затова се изправих на крака и започнах бавно да напредвам надолу с пушката на рамо. Превключих радиото, което носех на хълбок, на друга честота, за да се съсредоточа — такъв беше протоколът за всеки, който влезеше в Оръжейната. Останалите щяха да знаят как да се свържат с мен.

Заради сумрака ми се прииска да включа мобилния, който можеше да работи и като фенерче, но се въздържах. Кой знае какви задни вратички бяха оставили в машините онези от Оръжейната Летящ рицар . Всъщност, кой знае какво можеха наистина да правят телефоните. Най-вероятно бяха някаква получена от Епичните технология. Мобилни, които можеха да работят при всякакви условия, със сигнали, които не можеха да бъдат прихванати? Бях израснал в дупка под Нюкаго, но дори и аз си давах сметка колко фантастично е това.

Стигнах до края на наклона и включих уреда за нощно виждане и термалните настройки на визьора. Искри , страхотна пушка беше. Тихият коридор се простираше пред мен — нищо освен гладък метал, от пода до тавана. Предвид дължината, коридорът трябваше да води под стените на Оръжейната и във вътрешността; вероятно беше коридор за достъп.

Контрабандните снимки от вътрешността на Оръжейната показваха всякакви видове мотиватори и техника, разположени по работните плотове тук долу. Това ни беше подтикнало да опитаме този рискован и общ план. Грабваме и си отиваме, с надеждата да се озовем с нещо полезно.

Това щеше да е технология, изработена по някакъв начин от телата на Епични. Още преди да открия, че Проф притежава сили, трябваше да съм осъзнал колко много разчитаме на Епичните. Винаги си представях, че Възмездителите са някаква чиста армия за човешката свобода — обикновени хора, които се борят с необикновен враг.

Но не е така, нали? Персей имал вълшебния си кон, Аладин — лампата, а Давид от Стария Завет имал своята благословия от Йехова. Искаш да се бориш с бог? Тогава е по-добре да имаш някой бог на своя страна.

В нашия случай, ние бяхме отрязали парченца от боговете, бяхме ги затворили в кутии и насочили тяхната сила. Много от това беше започнало тук. Оръжейната Летящ рицар , потайните доставчици на трупове на Епични, превърнати в оръжия.

Слушалката ми изпращя и аз подскочих.

— Дейвид? — гласът на Меган, включен в личната ми линия на радиото. — Какво правиш?

Трепнах.

— Намерих тунел за достъп на дроновете под гората и успях да се промъкна — прошепнах аз.

Тишина по линията, последвана от:

— Слонце.

— Какво? Защото е неразумно?

— Искри, не. Защото не ме взе.

Някъде близо до нея се разтресе взрив.

— Чувам, че добре се забавляваш — казах аз. Продължих да се движа с вдигната пушка и фокус напред в търсене на дронове.

— Аха, разбира се — отвърна Меган. — Прихващам мини-ракети с физиономията си. Страшно забавно.