Брандън Сандърсън - Злочестие

— Не знам — отвърна Мизи. — Мога да поправям неща, които имаме, но мотиваторите не са ми по силите.

— Когато някой Епичен умре, клетките му незабавно почват да се разлагат — казах аз. — Това всеки го знае.

— Всеки, който е зубрач.

— Не съм…

— Спокойно, мой човек — рече Мизи. — Прегърни собствената си същност! Бъди себе си и прочие. Всъщност ние всички сме зубрачи, само че за различни неща. С изключение на Коуди. Мисля, че той е откачалка или нещо такова… не мога да си спомня точния термин. Нещо свързано с ядене на пилешки глави?

Въздъхнах.

— Когато някой Епичен умре, ако си достатъчно бърз, можеш да вземеш проба от клетките му. Предполага се, че митохондриите са важни. Замразяваш клетките и можеш да ги продадеш на черния пазар. По някакъв начин това става технология. Проблемът обаче е, че Разрушение позволи на Регалия да му направи хирургическа операция. Видях белезите. Направиха бомба, като използваха неговите сили.

— И…

— И защо операция? — продължих аз. — Той можеше просто да даде кръв, нали? Защо ѝ е на Регалия да вика някакъв префърцунен хирург?

Мизи се умълча.

— Хъ — рече тя накрая.

— Аха. — Честно, приемал бях, че Епичният трябва да е мъртъв, за да се произведе технология от неговите сили. Регалия и Разрушение ме опровергаха. Но щом можеш да създаваш технология от живи Епични, защо Стоманеното сърце не беше направил легион от непобедими войници? Може би беше твърде параноичен за такова нещо, но определено можеше да направи стотици версии на Едмънд, Епичния, който захранваше с електричество града му.

Стигнах до ъгъл на тъмния коридор. Като използвах инфрачервената светлина на визьора, надзърнах иззад ъгъла и огледах за заплаха. Уредът за нощно виждане разкри малка стая, пълна с няколко големи фризера. Не забелязах никакви явни източници на топлина, но таймерът на визьора ме предупреди, че трябва да се връщам. Само дето ако си тръгнех и Ейбрахам също не вземеше нищо, бяхме разорени. Трябваше да намеря нещо.

Приклекнах, притеснен от това, че времето ми изтича, но и разтревожен от видяното. Освен въпроса с произвеждането на мотиватори от живи Епични, във всичко това имаше и друг проблем. Когато хората говореха за извлечена от Епичните технология, те имаха предвид, че всички уреди са резултат от един и същ процес. Но как беше възможно това? Оръжията бяха толкова различни от дозера, който ни позволяваше да определим кой е Епичен. А двете бяха толкова различни от спирила, придобития от Епични уред, с който успявах да летя на водни струи.

Не бях зубрач, но знаех достатъчно, за да разбирам, че тези технологии бяха от различни дисциплини. Човек не вика доктор по джербилите, за да му лекува коня — обаче когато ставаше дума за Епична технология, явно един вид експертиза беше достатъчен за създаването на различни неща.

Признах истината пред себе си: тези въпроси бяха действителната причина сега да се намираме в Оръжейната. Проф пазеше тайни още преди да се поддаде на силите си. Имах чувството, че никой не беше откровен с мен и за това.

Исках отговори. Вероятно те бяха някъде тук. Може би щях да ги намеря някъде зад групата военни роботизирани дронове, които протягаха оръжията си към мен иззад фризерите отпред.

Ох.

Прожекторите на дроновете се включиха като един и ме заслепиха, а дроновете откриха огън. За щастие, бях ги забелязал навреме и успях да се дръпна зад ъгъла, преди някой изстрел да ме улучи.

Обърнах се и бегом се изтеглих по коридора. Стрелбата на преследващите ме роботи заглуши гласа на Мизи в ухото ми. Всеки дрон имаше квадратно дъно с колела, които се въртяха във всички посоки, и издължено тяло, което завършваше с щурмова пушка. Щяха да са отлични за маневриране около мебели и през коридори, но — искри — унизително беше да бягам от тях. Приличаха повече на закачалки, а не на оръжия.

Стигнах вратата на лабораторията с частите от трупове и хукнах през нея, плъзнах се, спрях и ударих гръб в стената до нея. С почукването на един бутон прехвърлих образа от визьора върху малък екран отстрани на моята Готшалк , което ми позволи да вдигна пушката иззад ъгъла и да стрелям без да рискувам да ме улучат.

Роботите се носеха като лъскави метли на колела. Аз лично бих се срамувал от създаването на толкова глупави на вид роботи. Минах на автоматична стрелба, без да се прицелвам твърде, но коридорът беше толкова тесен, че това нямаше значение. Свалих няколко робота и забавих останалите, които трябваше да си проправят път през отломките. Когато свалих още няколко, машините се оттеглиха и се прикриха зад ъгъла, в стаята с фризерите.