Брандън Сандърсън - Злочестие

Усмихнах се; само звукът на гласа ѝ можеше да прави това с мен. По дяволите, по-добре Меган да ми крещи, отколкото някой друг да ме хвали. Освен това, фактът, че тя ми говори, означаваше, че всъщност не е прихванала никакви мини-ракети с лицето си. Беше безсмъртна, в смисъл, че ако умреше, щеше да се прероди — но иначе беше ранима като всеки друг. А заради последните затруднения, тя опитваше да ограничи използването на силите си.

Щеше да се справя предимно по старомодния начин. Да се прикрива между дърветата, да хвърля гранати и да бъде обстрелвана, докато Коуди и Мизи я прикриват. Представях си как тихо ругае и се поти, докато се прицелва в някой минаващ дрон, мерникът ѝ е безпогрешен, лицето ѝ…

… Ъъъ, добре. Май би трябвало да се съсредоточа.

— Ще задържа вниманието им тук, горе — каза Меган, — но ти трябва да внимаваш, Дейвид. Би трябвало да си с пълен костюм за проникване. Ако дроновете гледат внимателно, ще имаш някакво топлинно излъчване.

— Яко — прошепнах аз. Каквото и да означаваше това.

Тунелът пред мен почна да просветлява, затова изключих уреда за нощно виждане и забавих ход. Промъкнах се напред и спрях. Тунелът за достъп свършваше с голям бял коридор, който се простираше надясно и наляво. Ярко осветен, покрит с плочки под и метални стени, коридорът беше съвършено празен. Като офис, когато в съседното магазинче е ден за безплатни понички.

Извадих картите — такива, с каквито разполагахме — от джоба си и ги проверих. Не казваха много, но една от снимките приличаше доста на този коридор. Е, трябваше някак да намеря полезна технология, да я открадна и да се измъкна.

Проф или Тиа биха могли да предложат далеч по-добър план, но те не бяха тук. Затова наслуки избрах посока и продължих да вървя. Когато напрегнатата тишина беше нарушена няколко минути по-късно от бързо приближаващ шум, който отекваше в коридора, това всъщност беше облекчение.

Хукнах по посока на звука; не защото нямах търпение да го срещна, а защото зърнах врата по-нагоре по коридора. Стигнах навреме да я отворя — добре, че не беше заключена — и се вмъкнах в тъмна стая. Опрях гръб на вратата и чух как група дронове прелитат отвън. Обърнах се, погледнах през прозорчето във вратата и наблюдавах как избръмчават по коридора и свиват в тунела за достъп.

Не бяха забелязали топлинната ми следа. Включих радиото на откритата линия и прошепнах:

— Още дронове излизат откъдето влязох. Коуди, статус?

— Имаме още няколко трика — отговори Коуди, — но тук става напечено. Обаче Ейбрахам успя да влезе през покрива. Двамата трябва да вземете каквото можете и да се изнесете час по-скоро.

— Прието — каза Ейбрахам по линията.

— Разбрано — отговорих и се озърнах в стаята. Беше съвсем тъмна, но по стерилната миризма прецених, че е някаква лаборатория. Включих уреда за нощно виждане и направих бърз еднократен оглед.

Оказа се, че съм обграден от тела.

Сподавих тревожен вик. С пушката на рамо отново огледах стаята с разтуптяно сърце. Стаята беше пълна с дълги метални маси и мивки, между които тук-там имаше големи вани, а стените бяха покрити от пода до тавана с етажерки, натъпкани със стъкленици с всякакви размери. Приведох се да огледам по-добре стъклениците на рафта близо до мен. Части от тела. Пръсти. Бели дробове. Мозъци. Всичките човешки, според етикетите. Най-вероятно това беше лабораторията, в която правеха дисекция на телата.

Потиснах гаденето и се съсредоточих. В такава стая ли щяха да държат мотиваторите? Всичко, намерено от мен, което ползваше технология на Епичните, щеше да изисква мотиватор за работата си — мисията щеше да е безполезна, ако не успеех да намеря запас от мотиватори.

Започнах да ги търся — щяха да са малки метални кутии, приблизително колкото батерия на мобилен. Искри. Всичко се къпеше в зелено от уреда за нощно виждане, а през визьора виждах като в тунел и мястото придобиваше следваща степен на призрачност.

— Ей — долетя гласът на Мизи по линията и аз пак подскочих. — Дейвид, там ли си?

— Аха — прошепнах аз.

— При мен сражението се измести към Меган, затова имам малко отдих — обясни Мизи. — Коуди ми каза да проверя трябва ли ти нещо.

Не знаех какво може да направи от такова разстояние, но беше хубаво да чувам нечий глас.

— Намирам се в някаква лаборатория — отвърнах аз. — Има етажерки със стъкленици с телесни части и… — Отново ми призля. Завъртях пушката, за да видя по-добре през визьора ваните наблизо. Всички имаха стъклени капаци и бяха пълни. Задавих се и се свих. — … и вани, пълни с плаващи парчета от нещо. Все едно шайка канибали са се готвили да ловят ябълки с уста. Адамови ябълки, де.