Брандън Сандърсън: Злочестие

Пресегнах се и отворих един шкаф, където намерих цял рафт консервирани сърца. Щом продължих напред, кракът ми се натъкна на нещо меко. Отскочих назад и насочих пушката към пода, обаче нещото се оказа само мокър парцал.

— Мизи — прошепнах. — Това място е супер зловещо. Как мислиш, безопасно ли е да светна тук?

— О, това ще е мнооого умно. Хората с хиперразвит бункер и летящи нападателни дронове няма да разполагат с наблюдателни камери в лабораториите. Не. Няма шанс.

— Схванах намека.

— Или пък вече са те забелязали и ескадрила смъртоносни коптери се насочва към теб. А в случай че не си заловен в капан и не ти предстои екзекуция, бих те посъветвала да внимаваш.

Тя изговори всичко това с бодър, почти развълнуван глас. Мизи можеше да е по-енергична от торба кученца, напоени с кафе. Обикновено това беше окуражително. Обикновено и на мен не ми предстоеше да се промъквам през стая, пълна с разполовени трупове.

Коленичих, докосвайки парцала на пода. Това, че още беше влажен, можеше да означава, че някой е работил тук през нощта и е бил прекъснат от нашето нападение.

— Има ли нещо, което можеш да задигнеш?

— Не. Освен ако нямаш желанието да си съшиеш ново гадже.

— Пфу. Гледай сега. Просто виж какво можеш да вземеш и се изнасяй. Вече сме пресрочили времето.

— Разбрано — отговорих аз и отворих друг шкаф. Хирургически инструменти. — Ще бързам. Тук… Чакай малко.

Застинах и се заслушах. Чух ли нещо?

Да, някакво трополене. Помъчих се да не си представям как някой труп се надига от ваната. Звукът се беше разнесъл близо до вратата, през която бях влязъл, и малка светлинка проблесна внезапно близо до пода на същото място.

Свъсих се и бавно се приближих. Беше малък дрон, плосък и овален, с въртящи се четки по дъното. Влязъл беше през малък капак близо до вратата — нещо като котешка вратичка — и лъскаше пода.

Отдъхнах си.

— Просто бот чистач — казах аз по линията.

Ботът веднага затихна. Мизи почна да отговаря, но загубих думите ѝ, защото малкият бот чистач се включи отново и се понесе обратно към вратата. Хвърлих се на пода, протегнах ръка и едва успях да хвана малкия дрон, преди да може да излезе през малкия закрепен на панти отвор.

— Дейвид? — тревожно се обади Мизи. — Какво беше това?

— Аз, постъпих идиотски — отвърнах и потреперих. Бях си ударил лакътя при хвърлянето на земята. — Ботът разбра, че нещо не е наред и отпраши. Но го хванах, преди да излезе. Може и да е предупредил някого.

— Може и така да е — каза Мизи. — Може да има връзка с охраната на това място.

— Ще бързам — казах аз и се надигнах на крака. Оставих бота чистач с дъното нагоре на един рафт близо до закачалка с торбички с кръв в малък хладилник със стъклена врата. Още няколко лежаха на открито върху плота. Гадост.

— Може би някои от тези телесни части са от Епични — рекох. — Бих могъл да ги взема и така ще разполагаме с мостри от ДНК. Можем ли да ги използваме?

— Как?

— Де да знам. Някак да направим оръжия от тях?

— Аааха — скептично отговори Мизи. — Ще окача едно стъпало за пушката си и тя ще почне, надявам се, да стреля с лазер или нещо от сорта.

Изчервих се в тъмнината, но не виждах причина за заяждането. Ако открадна ценно ДНК, бихме могли да я изтъргуваме срещу припаси, нали така? Признавам обаче, че тези телесни части навярно не биха свършили работа. Важните елементи от ДНК се разлагаха бързо, затова се налагаше да намеря замразена тъкан, ако исках нещо, което да мога да продам.

Фризери. Къде да намеря фризери? Проверих една от ваните, повдигайки стъкления похлупак, но водата вътре беше студена, а не замръзнала. Върнах капака и огледах стаята. В дъното имаше врата, срещуположна на онази, която водеше в коридора.

— Знаеш ли — казах на Мизи, докато вървях към вратата, — това място е точно каквото очаквах.

— Очаквал си стая, пълна с телесни части?

— Да, един вид. Искам да кажа, откачени учени правят оръжия от мъртви Епични? Защо да нямат стая, пълна с телесни части?

— Не съм сигурна какво целиш с това, Дейвид. Освен да ме уплашиш.

— Секунда — стигнах вратата, която беше заключена.

Нужни бяха няколко ритника, но я отворих. Не се притеснявах много за шума — ако някой наблизо слушаше, вече щеше да е чул борбата ми с малкия дрон. Вратата се отвори навътре и разкри тъмен коридор, по-малък от онзи навън и съвсем без осветление. Заслушах се, нищо не чух и реших да проверя накъде води.

— Както и да е — продължих аз, — това ме кара да се чудя. Как правят оръжия от Епичните?