Брандън Сандърсън - Героят на времето

Както винаги, има страшно много хора, на които дължа страшно много благодарности, задето ми помогнаха тази книга да е такава, каквато е днес. Първо и най-напред, моят редактор и моят агент — Моше Федер и Джошуа Билис, — които положиха всички усилия този проект да се развие до пълните си възможности. Освен това, моята чудесна жена, Емили, оказваше неоценима подкрепа по време на написването на книгата.

Както и преди, Айзък Стюарт (Nethermore.com) свърши основната работа по картата, символите на отделните глави и кръга с аломантични метали. Не бих могъл да пропусна и чудесната работа на Крисчън Макграт: от трите корици тази на последната книга ми е любима. Благодарности на Лори Йодър, задето беше ненадминат, и на Дот Лин за рекламната й дейност от страна на „Тор“. Денис Уонг и Стейси Хааг-Хил за помощта, която оказаха на моя редактор, и също както винаги — на великолепните Ирен Гало и Сет Лърнър за съветите им по оформлението.

Пилотните читатели на тази книга включват: Перис Елиот, Емили Сандърсън, Криста Олсън, Итан Скарстед, Ерик Дж. Елърс, Ерик Джеймс Стоун — Най-снобаря, Джилена О’Брайън, К. Лий Плейър, Брайс Къндик Мор, Джанси Патерсън, Хийтър Кърби, Сали Тейлър, Брадли Рийнър, Стив Даймънд, генерал Мика Демоа, Захари Дж. Кевеней — Духа, Алън Лейтън, Джанет Лейтън, Кейлин Зобел, Нати Хатфийлд, Матю Чамбърс, Кристина Кюглър, Дейниъл А. Уелс, Невидимия Питър Алстром, Мариане Пийси, Никол Уестънскоул, Натан Уд, Джон Дейвид Пейн, Том Грегъри, Ребека Дорф, Мишел Кроули, Емили Нелсън, Наталия Джъд, Челис Фокс, Натан Креншоу, Мадисън Ванденберг, Рейчъл Дън и Бел Олесуун.

В добавка искам да благодаря на Джордан Сандърсън — на когото е посветена тази книга — за неуморната му работа по уебсайта. Джеф Крийр също свърши страшно много за Brandonsanderson.com. Можете сами да се убедите!

Марш полагаше отчаяни усилия да се самоубие.

Ръката му трепереше, докато се опитваше да събере сили, за да я вдигне, да измъкне стоманения клин от гърба си и да сложи край на ужасния си живот. Беше се отказал да търси свободата. Три години. Три години като инквизитор, три години пленник на собствените си мисли. Тези години го бяха убедили, че няма бягство. Дори сега умът му бе замъглен.

А после то пое контрол. Светът около него сякаш се разтресе, сетне изведнъж зрението му се проясни. Защо му трябваше да се съпротивлява? Защо се безпокоеше? Всичко беше такова, каквото трябваше да бъде.

Пристъпи напред. Макар че отдавна вече не можеше да вижда както нормалните хора — в края на краищата в очите му бяха забити стоманени клинове, — усещаше помещението около себе си. Клиновете се подаваха от тила му — достатъчно бе да протегне ръка и щеше да докосне острите им върхове. Нямаше и следа от кръв.

Стоманените клинове му даваха сила. Всичко наоколо бе очертано в синкави аломантични линии, контури на обкръжаващия го свят. Помещението не бе голямо и освен него вътре имаше още неколцина — Марш виждаше аломантичните линии в кръвта им. Те също имаха стоманени шипове в главите.

Всички — с изключение на завързания за масата мъж. Марш се усмихна, взе един клин от близката масичка и го претегли в ръка. Затворникът не беше със запушена уста, за да може да пищи.

— Моля ви — зашепна той. Трепереше. Дори териски стюард можеше да се пречупи пред собствената си ужасяваща кончина. Правеше вяли опити да се освободи. Беше в неудобно положение, завързан за масата върху друг човек. Масата бе специално конструирана за тази цел — имаше вдлъбнатина в средата.

— Какво искате от мен? — попита терисецът. — Нищо повече не мога да ви кажа за Синода!

Марш опипа върха на клина. Чакаше го работа, но той спря, наслаждаваше се на ужаса и болката в гласа на пленника. Спря и се поколеба…

Овладя мислите си. Миризмата в помещението престана да е сладникаво примамлива и вместо това се изпълни със смрадта на кръв и смърт. Радостта му се превърна в ужас. Пленникът беше териски Пазител — човек, отдал целия си живот за доброто на другите. Убийството му щеше да е не само престъпление, но и голяма трагедия. Марш се помъчи да си възвърне самоконтрола, да вдигне ръка и да изтръгне стоманения клин от гърба си — с което щеше да сложи край на съществуването си.