Брандън Сандърсън - Героят на времето

— Не са колосите, Фати — отвърна момчето. — Човек е. Ела да видиш!

Фатрен се обърна към Дръф, който само си избърса носа и повдигна рамене. Последваха Сев от вътрешната страна на насипа, към градската порта. Пепел и прах се стелеха по земята и се струпваха на купчини по ъглите. Напоследък не им оставаше време да метат. Жените трябваше да работят на полето, докато мъжете се готвеха да война.

Подготовка за война. Фатрен се самозалъгваше, че разполага с армия от две хиляди „войници“, но всъщност това си бяха скаа — селяци с мечове. Обучаваха се от две години, ала нямаха никакъв истински опит.

До портата вече се бяха струпали мъже, неколцина се бяха покатерили на насипа. „Дали не похарчихме твърде много от запасите си, докато ги обучавахме? — чудеше се Фатрен. — Ако вместо това работеха в мините, поне щяхме да натрупаме руда за подкупи“.

Само че колосите не вземаха подкупи. Те просто убиваха. Фатрен си спомни за Гартова гора и потрепери. Градчето бе по-голямо от тяхното, но от него във Ветитан дойдоха само стотина бежанци. Това беше преди три месеца. Оттогава хранеше напразната надежда, че след като са разрушили Гартова гора, колосите ще се успокоят.

Не биваше да се поддава на илюзиите си. Колосите никога не се усмиряваха.

Качи се на насипа и се взря през сипещите се сажди към тъмното поле, което изглеждаше така, сякаш е покрито с дълбок черен сняг.

Самотен ездач се приближаваше към тях, със спусната качулка.

— Какво мислиш, Фати? — попита един войник. — Колоски съгледвач?

— Колосите не пращат съгледвачи, още по-малко хора — изсумтя Фатрен.

— Той е на кон — отбеляза намръщено Дръфел. — Животното ще ни е от полза. — Имаха само пет в целия град. Всичките страдаха от недохранване.

— Търговец? — подхвърли друг войник.

— Не виждам стоката — възрази Фатрен. — А и трябва да е доста храбър, за да дойде съвсем самичък тъдява.

— Не съм виждал бежанец на кон — рече трети и понечи да вдигне лъка си, но Фатрен го спря.

Странникът се приближаваше, без да бърза. Спря коня си точно пред градската порта. Фатрен много се гордееше с нея. Истинска дървена порта, здрава. Бяха взели дървото и камъните за зида от близкото имение.

Лицето под покритата със сажди качулка на плътното черно наметало почти не се виждаше. Саждите се сипеха безшумно.

Пътникът скочи от коня…

… и излетя право нагоре, сякаш тласкан от невидима сила. Наметалото му изпърха като криле на птица и отдолу се видя снежнобяла униформа.

Фатрен изруга. Този човек беше аломант. Благородник. Фатрен се бе надявал, че хора като него ще си останат на север и ще оставят съгражданите му на спокойствие.

Или поне ще ги оставят да умрат в мир.

Новодошлият стъпи на дървената порта и се извъртя към тях. Имаше къса брада и късо подстригана черна коса.

— Здравейте! — Крепеше се върху портата с изумително чувство за равновесие. — Нямаме много време. Да се захващаме за работа. — Прехвърли се от портата върху насипа и Дръфел инстинктивно измъкна меча си.

Мечът обаче изскочи от ръката му, дръпнат от невидима сила. Странникът го улови, докато профучаваше над главата му, завъртя го умело и го огледа.

— Добра стомана — рече и кимна. — Впечатлен съм. Колко войници с такива оръжия имате? — Подхвърли меча във въздуха, улови го за острието и го подаде на Дръфел.

— Кой си ти? — попита Фатрен с повече смелост, отколкото имаше. Не знаеше много за аломантията, но бе почти сигурен, че този човек е Мъглороден. Вероятно можеше да избие само със силата на мисълта си всички на насипа.

Мъжът пренебрегна въпроса, обърна се и огледа града. После попита:

— Насипът целия град ли обгражда?

— Амче… да, милорд — рече един войник.

— Колко порти имате?

— Само тази, милорд.

— Отворете я и вкарайте коня ми — нареди новодошлият. — Имате конюшня, нали?

— Да, милорд — потвърди войникът.

„Е — помисли си Фатрен, — този човек очевидно знае как да командва“. Войниците дори не се замислиха, че изпълняват без разрешение нареждане на непознат. Дори бяха поизправили рамене и не изглеждаха толкова уморени. Новодошлият се обръщаше към тях, сякаш очакваше да му се подчинят, и те отвръщаха подобаващо. Не беше като онези благородници, които Фатрен помнеше от времето си на прислужник в имението. Този човек бе различен.

Непознатият продължаваше да оглежда града. Върху хубавата му бяла униформа се сипеше пепел и Фатрен си помисли, че ще е жалко да се съсипе подобна дреха. Новодошлият кимна замислено и се спусна по насипа.