Брандън Сандърсън - Героят на времето

— Почакай — спря го Фатрен. — Кой си ти?

Новодошлият се извърна и втренчи поглед в него.

— Елънд Венчър. — Вашият император.

И се обърна и продължи да върви покрай насипа. Войниците му направиха път, после повечето го последваха.

Фатрен погледна към брат си.

— Император? — промърмори Дръфел, после се изплю.

Фатрен поклати глава. Какво да прави? Никога не се бе изправял срещу аломант и не знаеше как да постъпи. „Императорът“ бе обезоръжил Дръфел с лекота.

— Организирайте хората — продължи непознатият — Елънд Венчър, без да спира. — Колосите ще дойдат от север — няма да щурмуват вратата, а направо ще се изкатерят по насипа. Искам да съберете жените и децата в южната част на града. Приберете ги в няколко къщи, ако е възможно.

— Каква полза от това? — попита Фатрен, който подтичваше зад „императора“ — не виждаше друга възможност.

— Колосите са най-опасни, когато се разбеснеят — обясни Венчър. — Щом завладеят града, ще тръгнат да търсят жителите. Докато се щурат напред-назад, яростта им ще утихне и ще се заемат с плячкосване. Това е моментът, в който можете да се измъкнете без опасност да ви преследват. — Спря и погледна Фатрен в очите. Лицето му бе мрачно. — Надеждата е малка. Но все пак е нещо. — И отново закрачи към централната улица.

Фатрен чуваше зад гърба си шепота на войниците. Името Елънд Венчър не им бе непознато. Това беше човекът, възкачил се на власт преди две години, след смъртта на лорд Владетеля. Идващите от север новини за това събитие бяха оскъдни и несигурни, но в повечето се споменаваше Венчър. Той бе победил всички свои съперници за трона и дори бе убил собствения си баща. Беше скрил от другите, че е Мъглороден, и освен това се бе оженил за жената, причинила смъртта на лорд Владетеля. Фатрен се съмняваше, че толкова важен човек — по-скоро легенда, отколкото действителна личност — би дошъл чак в тяхното градче в Южната област, при това без придружители. Дори мините наблизо вече не струваха нищо. Непознатият вероятно лъжеше.

Но… несъмнено беше аломант…

Ускори крачка, за да го стигне. Венчър — или който да беше този човек — спря на площада пред някогашната канцелария на Стоманеното министерство. Фатрен бе наредил да заковат вратите и прозорците с дъски.

— Намерихте ли вътре оръжия? — попита Венчър.

Фатрен се поколеба. После поклати глава.

— Взехме ги от имението на господаря.

— Той е оставил там оръжията? — попита изненадано Венчър.

— Вероятно е възнамерявал да се върне за тях — обясни Фатрен. — Войниците, които заряза в града, се присъединиха към преминаваща армия и взеха със себе си, колкото могат да носят. Останалото прибрахме ние.

Венчър оглеждаше сградата на Министерството. Беше висока и зловеща въпреки факта, че бе изоставена — или може би тъкмо заради това.

— Хората ти изглеждат добре обучени. Не го очаквах. Някои от тях имат ли боен опит?

Дръфел изсумтя, сякаш за да подскаже на непознатия, че това не е негова работа.

— Имат достатъчен опит, за да са опасни — отвърна Фатрен. — Няколко банди се опитаха да завладеят града. Мислеха, че сме слаби и лесно ще ни сплашат.

Дори да бе доловил скритата заплаха в думите му, непознатият не го показа с нищо.

— А има ли сред вас хора, които са се били срещу колоси?

Братята се спогледаха и Фатрен рече.

— Мъжете, които излизат срещу колоси, не оцеляват, страннико.

— Ако е така, трябваше да съм умрял поне десет пъти — заяви непознатият, обърна се и огледа растящата тълпа войници и граждани. — Ще ви науча как да се биете с колосите, но нямаме много време. Искам до десет минути при градската порта да се съберат капитаните и десетниците. Войниците да се подредят покрай насипа — ще предам на офицерите някои правила, с които да запознаят хората си.

Някои от войниците се раздвижиха, но повечето останаха по местата си. Новодошлият не изглеждаше обиден от неподчинението. Стоеше мълчалив, загледан в армията пред него. Не беше изплашен, нито ядосан. Имаше… царствен вид.

— Милорд — обади се накрая един от капитаните. — А водите ли армия, която да ни помогне?

— Всъщност водя дори две — отвърна Венчър. — Но нямаме време да ги чакаме. — Обърна се към Фатрен. — Ти ми писа и помоли за помощ. Отзовах се като твой пълновластен господар. Все още ли я искаш?

Фатрен се намръщи. Никога не бе молил този благородник за помощ. Отвори уста, за да възрази, ала се сепна. „Той иска да създам впечатлението, че съм го повикал. Да се държа така, сякаш всичко това е планирано отдавна. Мога да му предам властта, без да изглежда, че съм неспособен да се справя. И без това всички ще умрем. Макар че, като гледам очите на този човек, почти ми се струва, че има надежда…“