Брандън Сандърсън - Легион

Сандра. В известен смисъл, тя бе сложила началото на всичко това.

— Не беше трудно да се сдобия със снимката — обясни Моника. — Когато още давахте интервюта, я споменавахте често. Явно сте се надявал, че някой ще ги прочете и ще ви донесе някаква информация за нея. А може и да сте хранел надежда, че самата тя ще види какво сте казал и ще се върне при вас…

Насилих се да седна обратно на стола.

— Знаел сте, че е отишла на гарата — продължи Моника. — И по какво време е била там. Но не сте знаел на кой влак се е качила. Започнахме да снимаме мястото, докато не я открихме.

— На онази гара сигурно е имало десетина жени с руса коса и подобен външен вид — казах аз.

Никой не знаеше коя е тя в действителност. Дори аз.

Моника извади сноп снимки — поне двадесетина. На всяка се виждаше по някоя жена.

— Решихме, че е най-вероятно да е онази, която носи слънчеви очила на закрито, но снимахме всяка жена на такава възраст, която бе влизала в гарата през онзи ден. За всеки случай.

Айви положи ръка на рамото ми.

— Успокой се, Стивън — каза Тобиас. — Силният капитан успява да преведе кораба невредим дори през буря.

Поех си въздух и издишах.

— А нея може ли да застрелям? — обади се Джей Си.

Айви подбели очи.

— Припомни ми защо изобщо го търпим наоколо, ако обичаш?

— Заради мъжествения ми чар.

— Слушай — обърна се Айви към мен. — Моника си противоречи. Твърди, че е дошла при теб, защото фотоапаратът е бил откраднат. Как тогава е успяла да направи снимките на Сандра?

Кимнах и прочистих ума си — с големи усилия, — след което повторих думите ѝ пред Моника.

Тя се усмихна лукаво.

— Имахме намерения да се обърнем към теб и относно един друг проект. Решихме, че снимките… биха ни били от полза.

— По дяволите — изруга Айви, стана и се втренчи в лицето на Моника от няколко сантиметра разстояние, за да види зениците ѝ по-добре. — Мисля, че сега казва истината.

Погледът ми се прикова в снимката. Сандра. Вече бяха минали почти десет години. И още ме болеше, като си спомнех как ме напусна. Напусна ме — след като ми показа как да управлявам способностите, заложени в ума ми. Прокарах пръсти по гланцираната повърхност.

— Трябва да го направим — каза Джей Си. — Трябва да проучим за какво става въпрос тук, кльощав.

— Ако има някаква вероятност да говори истината… — присъедини се към него Тобиас, като кимна.

— Фотоапаратът вероятно е бил откраднат от някой от самия екип, който е работил върху него — предположи Айви. — В случаи като този често се оказва така.

— Взел го е един от вашите хора, нали? — попитах аз.

— Да — отговори Моника. — Но нямаме представа къде е отишъл. Пръснахме десетки хиляди долара през последните четири дни в опити да го открием. Винаги съм била на мнение, че ти би могъл да ни помогнеш. Други от… членовете на дружеството ни бяха против намесата на страничен човек, чиято реакция би била доста непредвидима.

— Ще се заема със случая — казах.

— Отлично. Искате ли да ви заведа в лабораторията ни?

— Не — отговорих. — Заведете ме в къщата на крадеца.

— „Господин Балубал Разон“ — прочете на глас Тобиас от листа информация, докато слизахме по стълбите.

Бях го прегледал набързо, докато пътувахме в колата, но умът ми бе зает с друго и не успях да му обърна особено внимание.

— По произход е филипинец, но с американска националност, второ поколение. Доктор на науките, специалност — физика, завършил Университета в Мейн. Без почести. Живее сам.

Пристигнахме на седмия етаж на блока. Моника се беше задъхала. Вървеше прекалено близо до Джей Си, който бе свъсил вежди недоволно.

— Трябва да добавя — продължи Тобиас, като прибра листа, — че, според Стан, дъждът е спрял, преди да стигне дотук. Предстоят само слънчеви дни.

— Слава Богу — отговорих аз и се обърнах към вратата, пред която бяха застанали на пост двама мъже в черни костюми.

— Ваши? — попитах Моника, като кимнах към тях.

— Да — отговори тя.

Бе прекарала целия път дотук в разговори с висшестоящите си по телефона.

Извади ключа за апартамента и го превъртя в ключалката. Вътре бе същинско бедствие. На перваза на прозореца бяха наредени стари кутии от китайска храна, сякаш някой беше посял реколта от пролетни ролца и я чакаше да поникне. Навсякъде имаше купчини книги, а стените бяха целите покрити със снимки. Не снимки на миналото, а напълно обикновени — такива, каквито би направил някой запален фотограф.