Брандън Сандърсън - Легион - На една ръка разстояние

— Особеностите на психологията ми не са толкова вълнуващи — казах аз. — За разлика от тази сграда. Знаеше ли, че е проектирана от Рентън Макей? Който…

— Значи ти се явяват някакви неща — прекъсна ме Силвия. — Като видения?

Въздъхнах.

— Нищо толкова грандиозно. Виждам хора, които всъщност ги няма.

— Като главния герой — намеси се тя. — От онзи филм.

— Да. Нещо такова. Само че той беше луд, а аз не съм.

— О, да — обади се Айви. — Страхотен начин да я предразположиш — да ѝ обясниш надълго и нашироко как изобщо не си луд.

— Ти не си ли терапевт? — сопнах ѝ се. — По-малко саркастични изказвания, ако обичаш.

Доста трудна задача като за Айви. Сарказмът ѝ беше като майчин език — макар че владееше свободно и „горчиво разочарование“ и „небрежно снизхождение“. Но беше и добър приятел. Е — въображаем приятел.

Просто се настройваше враждебно, когато около мен се появеше нова жена. Поне откакто Сандра ни изостави.

Силвия се бе втренчила в мен със сковано изражение. Чак сега осъзнах, че съм се обърнал към Айви на глас. Когато забеляза, че я гледам, тя разцъфна в усмивка, фалшива като червена боя за коса номер 6. Вътрешно трепнах от неудобство. Въпреки твърденията на Айви, тя беше доста привлекателна — и въпреки че животът ми бе изпълнен с доста оживление, често ме мъчеше самота.

— Значи… — започна Силвия и замлъкна. Пристигнаха ордьоврите — изискани рулца от марулеви листа за нея и непретенциозно ястие с пилешко за мен. — Значи току-що говореше на един от тях, така ли? От въображаемите хора?

Явно смяташе, че въпросът ѝ е проява на учтивост. Вероятно в книгите по етикеция за млади дами имаше глава, посветена на правилния начин да водиш разговор за психическите болести на кавалера си.

— Да — отговорих. — Това беше една от тях. Айви.

— Тоест… дама?

— Жена — поправих я аз. — Като дама се държи само понякога.

Айви изпръхтя в отговор.

— Забележително зряло изказване, Стивън.

— Колко от личностите ти са жени? — попита Силвия, която още не беше започнала да се храни.

— Не са личности — казах. — Не са част от мен. Нямам дисоциативно разстройство. По-скоро мога да се определя като шизофреник.

Това е въпрос, по който психолозите все още не са постигнали съгласие. Въпреки халюцинациите ми, не се вписвам в профила на шизофренията. Не се вписвам в никой профил. Но какво значение има? Оправям се прекрасно, независимо от това. През по-голямата част от времето.

Усмихнах се на Силвия, която все още не бе докоснала ястието си.

— Не е кой знае какво. Аспектите ми вероятно са плод на самотно детство, прекарано почти без чуждо присъствие.

— Добре — похвали ме Тобиас. — А сега отклони разговора от ексцентричностите си и насочи темата към нея.

— Да — съгласи се Айви. — Разбери какво крие.

— Имаш ли братя или сестри? — попитах Силвия.

Тя се поколеба, след което най-после хвана сребърната вилица. Гледката на прибор за хранене в нечия ръка никога не ме бе изпълвала с такова облекчение преди.

— Две сестри — отвърна тя. — И двете са по-големи. Мария е консултант в една фирма за маркетинг. Джорджия живее на Каймановите острови. Адвокат е…

Продължи да говори, а аз си поотдъхнах. Тобиас вдигна чашата си с лимонада към мен, за да ме поздрави. Катастрофата беше предотвратена.

— Все някога ще трябва да ѝ разкажеш повече — намеси се Айви. — Не е нещо, пред което да може просто да си затвори очите.

— Да — съгласих се аз тихо. — Но засега нека се съсредоточим върху усилията да оцелея след първата среща.

— Моля? — впери поглед в нас Силвия, разколебана насред разказа си.

— Нищо — успокоих я.

— Тъкмо говореше за баща си — помогна ми Тобиас. — Банкер. Вече оттеглил се от бизнеса.

— Колко време се е занимавал с банкиране? — попитах аз Силвия, доволен, че поне един от нас е внимавал.

— Четирийсет и осем години! Все го увещавахме, че няма нужда да продължава…

Усмихнах се и започнах да режа пилешките котлети, докато тя разказваше.

— Периметърът е чист — долетя глас иззад гърба ми.

Обърнах се стреснато. Джей Си бе застанал зад стола ми, облечен в келнерска униформа и понесъл поднос с мръсни чинии. Мускулест, гъвкав и с квадратна челюст, Джей Си е един наистина хладнокръвен тип. Или поне така твърди. Аз си тълкувам думите му в смисъл, че е зиморничав.

Той, разбира се, също беше халюцинация. Самият той, чиниите, които носеше, пистолетът, затъкнат дискретно под бялата престилка, която беше надянал… Халюцинации до последната. И все пак, той неведнъж бе спасявал живота ми.