Брандън Сандърсън - Елантрис

Значи беше вярно. Народът го е обичал.

Стражите се отдръпнаха и я оставиха да стигне до ковчега. По него имаше изрязани аони — символи на надежда и покой — според религията корати. Целият ковчег беше ограден с отрупани с храна подноси, дар от името на покойника.

— Може ли да го видя? — обърна се тя към дребен свещеник с любезно изражение.

— Съжалявам, дете. Болестта на принца беше много неприятна. Кралят настоя да му позволим достойнство в смъртта.

Сарене кимна и обърна гръб на ковчега. Не беше сигурна какво очаква да почувства, заставайки пред предполагаемия си жених. Беше странно… раздразнена.

Реши да не се съсредоточава над емоцията и се обърна да огледа шатрата. Изглеждаше твърде официално. Хората очевидно бяха тъжни, но шатрата, даровете и украсата бяха някак… стерилни.

Млад и здрав мъж като Раоден да умре от кашляща треска. Случваше се, но не чак толкова често.

— Милейди?… — обади се тихо Аше. — Нещо не е наред ли?

Сарене махна на сеона и тръгна към каретата.

— Не знам — отвърна тя тихо. — Според мен има нещо нередно, Аше.

— Вие сте подозрителна по природа, милейди — отбеляза Аше.

— Защо Ядон не е на бдението на сина си? Кетол каза, че имал дворцов съвет. Свиква съвет сякаш смъртта не го засяга. — Сарене поклати глава. — Говорих с Раоден, преди да тръгна от Теод, и той изглеждаше добре. Нещо не е наред, Аше, и искам да знам какво.

— Олеле… Милейди, баща ви ми заръча да не ви позволявам да се забъркате в неприятности.

Сарене се усмихна.

— Невъзможна задача. Ела, трябва да се срещнем с новия ми баща.

Сарене се обърна към прозореца на каретата и загледа града, докато пътуваше към двореца. Стоеше тихо и мислеше за едно-единствено нещо.

„Какво правя тук?“

Пред Аше се държеше уверено, но притежаваше талант винаги да прикрива тревогите си. Наистина беше любопитна за смъртта на принца, но се познаваше добре. Голяма част от любопитството беше опит да се разсее от странното усещане и признанието каква е в действителност: дългуреста, грубовата жена, почти прехвърлила най-добрите си години. Беше на двайсет и пет и трябваше да е омъжена много отдавна. Раоден беше последният й шанс.

„Как посмя да умреш, принце на Арелон!“ Мислите бяха недостойни, но иронията не й убягваше. Естествено, че този мъж, когото можеше наистина да хареса, щеше да умре преди да се срещнат. Сега беше сама в непозната държава, обвързана политически с крал, на когото нямаше доверие. Беше потискащо и самотно чувство.

„Била си самотна и преди, Сарене. Ще се оправиш. Намери си някакво занимание. Предстои ти да опознаеш цял нов двор. Наслади се на разнообразието.“

Тя въздъхна и върна вниманието си към града. Въпреки че имаше солиден опит в дипломатическия корпус на баща си, никога не бе посещавала Арелон. След падането на Елантрис държавата беше поставена под неофициална карантина от останалите кралства. Никой не знаеше защо мистичният град е прокълнат, но всички се тревожеха, че болестта може да се разпространи.

Но Сарене остана изненадана от великолепието на Кае. Градските булеварди бяха широки и добре поддържани. Хората по улиците имаха хубави дрехи, не се виждаха никакви просяци. От едната страна на улицата вървяха няколко облечени в сини роби коратски свещеници, които водеха странна, облечена в бяло фигура. Тя изгледа процесията с любопитство, докато групата не се скри зад ъгъла.

Според гледките Кае не отразяваше предполагаемите икономически затруднения на Арелон. Каретата мина покрай оградени имения в най-различни стилове. Някои бяха с големи крила и остри покриви според дуладелската архитектура. Други приличаха на замъци с каменни стени, сякаш директно пренесени от войнолюбивата страна Фьорден. Но всички те споделяха едно и също излъчване — на богатство. Народът можеше и да гладува, но аристократите в Кае явно не обръщаха внимание.

Естествено, над града продължаваше да виси една притеснителна сянка. Огромните стени на Елантрис се извисяваха в далечината и Сарене потръпна, когато погледна към тъмните, застрашителни камъни. Цял живот слушаше истории за Елантрис, за едновремешните чудеса и за чудовищата, които населяваха улиците му в момента. Независимо от пищните къщи и богатството, този монумент продължаваше да свидетелства, че не всичко в Арелон е наред.

— Чудя се защо изобщо живеят тук? — промърмори Сарене.

— Милейди?

— Защо крал Ядон е построил двореца си в Кае? Защо е избрал да е толкова близо до Елантрис?