Брандън Сандърсън: Душата на императора

„Явно не сте“, помисли си Шай, „щом Шутът наистина е успял да изчезне с оригинала.“ Почувства лека тръпка на задоволство, когато си припомни, че в момента фалшификатът ѝ заемаше почетното място на Лунния скиптър в Имперската галерия.

— Ами това? — попита Фрава и махна с дългите си пръсти към един от Изличителите, за да донесе нещо от отсрещната страна на помещението.

Стражникът постави картината на бюрото. Шедьовърът на Хан Шу-Жен „Лилия в лятно езеро“.

— Открихме това в стаята, която бяхте наела в странноприемницата — каза Фрава и потупа с пръсти по платното. — Копие на произведение, което притежавам лично аз — една от най-известните творби в империята. Според оценката на нашите специалисти, вашата фалшификация е, меко казано, аматьорска.

Шай срещна погледа на жената.

— Кажете ми защо сте създала това копие — подкани я Фрава, като се наведе напред. — Явно сте възнамерявала да го замените за оригинала, който се намира в кабинета ми до Имперската галерия. Но същевременно, основната ви цел е била самият Лунен скиптър. Защо сте поискала да откраднете и картината? От алчност?

— Чичо ми Уон — отговори Шай — ми е казвал, че човек винаги трябва да има резервен план. Нямаше как да бъда сигурна, че скиптърът изобщо ще бъде изложен в галерията.

— А… — отвърна Фрава и придоби почти майчинско изражение, макар че в него се четеше и дълбока, зле прикрита ненавист, както и снизхождение. — Както повечето затворници, и вие поискахте арбитрите да се намесят и да преразгледат смъртната ви присъда. Реших да удовлетворя молбата ви почти като мой личен каприз — любопитно ми бе да разбера защо сте създала тази картина.

Тя поклати глава и продължи:

— Но просто не е възможно наистина да вярвате, че ще ви освободим, дете мое. След такива прегрешения? Намирате се в извънмерно неблагоприятно за вас положение, а нашата милост все пак има граници…

Шай хвърли поглед към другите арбитри. Онези, които седяха до огнището, привидно не обръщаха внимание на случващото се, но не говореха помежду си. Слушаха. „Нещо не е наред“, помисли си Шай. „Разтревожени са.“

Гаотона продължаваше да стои на същото място, леко встрани от нея. Изучаваше я с очи, в които не можеше да се разчете никаква емоция.

Поведението на Фрава напомняше на някой възрастен, принуден да сгълчи непослушно дете. Недоизказаният край на думите ѝ пък целеше да породи у Шай надеждата да бъде помилвана. А съчетанието между двете бе предназначено да я направи по-податлива и готова да се съгласи на всякакви условия срещу обещанието за свобода.

„Каква възможност, наистина…“

Беше време да вземе нещата в свои ръце.

— Искате нещо от мен — заговори тя. — Готова съм да обсъдим евентуалния ми хонорар.

— Хонорар? — възкликна Фрава. — Момиче, та вашата екзекуция е само на една нощ разстояние! Ако наистина искахме нещо от вас, щяхме да ви заплатим с живота ви.

— Животът ми принадлежи само на мен — възрази Шай. — И то — от дни насам.

— О, много ви се моля — отвърна Фрава. — Бяхте заключена в килията за Фалшификатори, построена от тридесет различни вида камък.

— По-точно — четиридесет и четири.

Гаотона вдигна вежда с одобрително изражение.

„Нощи! Добре, че сметките ми излязоха точни…“

Шай се обърна към Гаотона:

— Помислихте си, че няма да разпозная воденичния камък, нали? Как ли не. Та аз съм Фалшификатор. Усвоих пълната класификация на видовете скали още през първата ми година на обучение. Онзи къс явно е бил взет от каменоломната в Лайос.

Фрава отвори уста, за да я прекъсне. На устните ѝ играеше лека усмивка.

— Да, зная за плочите от ралкалест, неподправимия метал, които са скрити зад каменната стена на килията ми — увери ги Шай, без да издава, че това е само догадка. — Стената е пъзел, създаден с цел да ме разсее. Никой не би направил наистина килия от скали като варовик, защото някой затворник би могъл да се откаже от Фалшифицирането и да се опита да се измъкне, като просто издълбае дупка през него. Построили сте вътрешната стена, но после сте я подсилили и с плочи ралкалест, за да предотвратите евентуално бягство.

Фрава затвори уста рязко.

— Проблемът с ралкалеста, обаче — продължи Шай, — е, че не е особено устойчив метал. Е, да — решетката на покрива на килията ми беше доста здрава и нямаше да мога да се измъкна оттам. Но една тънка метална плоча? Смехотворно. Чували ли сте за антрацит?

Фрава се намръщи.

— Скала, която гори — отговори Гаотона.