Брандън Сандърсън - Душата на императора

— Ти — обърна се тя към Изличителят, който вървеше най-отпред, като се изравни с него. — Помня те.

Ако се съдеше по грижливо оформената му прическа, младият капитан не носеше шлема си често. Височайшите гледаха с добро око на Изличителите и не беше нечувано някой от тях да бъде удостоен с Въздигане. Този имаше сериозно изражение, сякаш вършеше работата си с голямо желание. Лъсната броня, изрядна чистота. Да, явно смяташе, че в бъдеще го очакват големи неща.

— Конят — заговори го пак Шай. — Хвърли ме на коня си, след като ме заловиха. Висок, от гюрийски произход, чисто бял. Хубаво животно. Явно разбираш от коне.

Изличителят продължи да се взира право напред, но прошепна тихо:

— Ще ми достави истинско удоволствие да те убия, жено.

„Разкошно“, помисли си Шай, докато влизаха в Имперското крило на двореца. Богато украсените каменни стени бяха наистина разкошни — издържани в древния стил на ламионците, с високи мраморни стълбове, инкрустирани с релефни фигури. Големите урни между стълбовете също бяха създадени като имитации на съдовете, характерни за старата ламионска цивилизация.

„Всъщност“, напомни си тя, „фракцията на Наследниците още властва, така че…“

Императорът трябваше да бъде от тази фракция — както и съветът, съставен от петимата арбитри, които всъщност взимаха повечето важни решения. Фракцията им ценеше високо наследството и познанията на древните цивилизации — дори бяха отишли дотам, че да построят наново своето крило от двореца в стар стил. Шай подозираше, че на дъното на всяка от тази „древни“ урни има по един печат на душата, който ги превръща в съвършени копия на известни произведения на тогавашното изкуство.

Да, Височайшите наричаха дарбите на Шай „неестествени“, но единствената страна на заниманията ѝ, която беше незаконна в техническия смисъл на думата, беше създаването на Фалшификации, с които да промени жив човек. Фалшифицирането на предмети тихомълком беше позволено и дори често използвано в империята, стига Фалшификаторът да бъде държан изкъсо. Ако някой преобърнеше една от урните и махнеше печата от дъното ѝ, предметът щеше да се превърне в обикновен глинен съд без никакви украси.

Изличителите я отведоха пред една инкрустирана със злато врата. Когато се отвори, тя успя да зърне за секунда червения печат на душата върху вътрешния ѝ долен ъгъл. Той я превръщаше в съвършена имитация на някаква друга врата, съществувала в миналото. Стражниците я въведоха в уютното помещение, в което тихо припукваше огнище, и което бе обзаведено с дебели килими и мебели от тъмно дърво. „Ловна хижа от пети век“, предположи тя.

И петимата арбитри от Фракцията на Наследниците чакаха вътре. Трима от тях — две жени и един мъж — седяха в кресла с високи облегалки близо до огъня. Една друга жена се бе настанила зад бюрото, поставено точно до вратата: Фрава, най-старшата сред арбитрите от тази Фракция, и вероятно най-влиятелната личност в цялата империя — с изключение на самия император Ашраван. Прошарената ѝ коса бе сплетена на дълга плитка с червени и златни панделки; надиплената ѝ роба имаше същия златист оттенък. Шай отдавна се чудеше как да обере тази жена, тъй като едно от задълженията на Фрава — измежду многото други — беше да управлява Имперската галерия. Имаше кабинет точно до самата сграда.

Преди да влезе Шай, Фрава явно бе спорила с Гаотона — застаряващия мъжки Височайш, застанал до бюрото. Той се изправи в цялата си височина и хвана ръце зад гърба си в поза, която говореше, че размишлява. Той бе най-старият от арбитрите, които все още бяха на власт. Твърдяха, че думата му има най-малка тежест от всички, тъй като не се радва на благоразположението на императора.

И двамата млъкнаха, когато Шай влезе. Впериха очи в нея, сякаш бе котка, която току-що е преобърнала някоя ценна ваза. На Шай ѝ се дощя да беше успяла някак да опази очилата си, но положи усилия да не присвива очи пред тях; трябваше да изглежда колкото може по-внушително.

— Уан Шай-Лу — започна Фрава и се пресегна да вземе един лист хартия от бюрото. — Има доста внушителен списък престъпления, приписани на името ви.

„Начинът, по който го казва…“, замисли се Шай. Каква игра играеше тази жена? „Иска нещо от мен“, реши Фалшификаторката. „Това е единственото възможно обяснение, задето е поискала да ме доведат.“

Възможността започна да се разкрива пред очите ѝ.

— Присвояване на самоличността на благородничка от висок ранг — продължи Фрава, — влизане с взлом в Имперската галерия на двореца, пренаписване на собствената душа и, разбира се, опит за кражба на Лунния скиптър. Наистина ли предполагахте, че няма да разпознаем една проста фалшификация на предмет от толкова голямо значение за империята?