Брандън Сандърсън - Душата на императора

За да Фалшифицираш нещо, трябва да опознаеш миналото и историята му. Беше почти готова. Но задоволството ѝ се изпари, когато забеляза няколкото знака, които вече бяха издълбани в дървото на светлината на мъждукащата свещ. Те отбелязваха броя на дните, които вече беше прекарала в плен.

„Толкова малко време“, помисли си. Освен ако не беше объркала нещо в броенето, оставаше само един ден до датата, която бяха определили за публичната ѝ екзекуция.

Някъде дълбоко в нея, нервите ѝ бяха опънати до скъсване, като струните на музикален инструмент. Един ден. Оставаше ѝ само един ден, за да създаде печат на душата и да избяга. Но не разполагаше с камък на душата, а само с едно грубо парче дърво, и единственият ѝ инструмент за дълбаене беше вилицата.

Щеше да бъде невероятно трудно. Именно така бяха искали. Тази килия бе създадена специално за себеподобните ѝ — построена от камъни, но не един, а множество различни видове, подредени неравномерно, за да бъдат трудни за Фалшифициране. Бяха донесени от различни каменоломни и имаха различни истории. Като се има предвид колко малко знаеше за тях, щеше да ѝ бъде почти невъзможно да ги Фалшифицира. А и дори да успееше да трансформира скалата, вероятно щеше да се натъкне на някоя друга преграда, която бяха поставили като допълнителна мярка.

„Нощи!“, помисли си. Ама че положение.

Завърши бележките и се улови, че се е загледала в извитата вилица. Беше започнала да дълбае дървената дръжка, която бе откъртила от металната част, за да я превърне в грубовато подобие на печат на душата. „Няма да се измъкнеш така, Шай“, каза си. „Трябва ти нещо друго.“

Беше прекарала шест дни в търсене на друг начин, по който да избяга — да измами стражите, да подкупи някого, да получи дори само следа, по която да се досети за природата и вида на килията си. Но досега нищо не беше…

Вратите на тъмницата се отвориха далеч над нея.

Шай скочи на крака и втъкна дръжката на вилицата в колана си, ниско на гърба. Дали не бяха решили да ускорят екзекуцията ѝ?

По стълбите, които водеха към килията, отекнаха тежки стъпки от ботуши и тя присви очи към новодошлите, които се появиха над главата ѝ. Четирима от тях бяха стражници и придружаваха един мъж с издължени черти и пръсти. Един от Височайшите — расата, която управляваше империята. Робата му в синьо и зелено показваше, че е дребен чиновник, който бе успял да премине тестовете и да бъде назначен на правителствена служба, но не и да се издигне особено високо в йерархията.

Шай зачака напрегнато.

Височайшият се наведе, за да я погледне през решетката на тавана. Остана така за миг, след което махна с ръка на стражниците да я отключат.

— Арбитрите желаят да те разпитат, Фалшификаторке.

Шай се отдръпна назад, а пазачите отвориха килията и спуснаха вътре стълба. Тя започна да се катери по нея предпазливо. Ако тя решеше да ускори нечия екзекуция, щеше да излъже затворника, че се случва нещо друго, за да не окаже съпротива. Докато я извеждаха от затвора, обаче, не ѝ сложиха окови.

Ако се съдеше по посоката, в която вървяха, явно наистина я водеха към кабинета на арбитрите. Шай се постара да се овладее. Ново предизвикателство, тогава. Смееше ли да се надява да ѝ се удаде някаква възможност? Не биваше да се оставя да я заловят, но вече нямаше какво да се направи. Беше победена — предадена от императорския шут, макар че смяташе, че може да му има доверие. Той бе заменил нейното копие от Лунния скиптър с оригинала, след което бе изчезнал.

Чичото на Шай, чичо Уон, я бе научил, че да бъдеш побеждаван е просто част от живота. Независимо колко си добър, винаги има някой по-добър. Ако приемеш тази истина, никога няма да станеш толкова самоуверен, че да допуснеш грешка от небрежност.

Последния път бе загубила. Този път щеше да спечели. Обърна гръб на раздразнението и яда, задето я бяха хванали, и се превърна в човека, който щеше да съумее да се възползва от този нов шанс — независимо какъв щеше да се окаже. Щеше да преобърне нещата в своя полза и отново да излезе начело.

И този път нямаше да се бори за богатства, а за собствения си живот.

Стражниците бяха Изличители — или поне такова беше официалното име, които Височайшите им бяха дали. Някога се наричаха мулла’дили, но народът им се беше слял с множеството на империята толкова отдавна, че малцина още използваха това име. Изличителите бяха висока раса със слабо, но атлетично телосложение и бледа кожа. Косите им бяха почти толкова тъмни, колкото тази на Шай, но техните бяха къдрави, докато нейната падаше права и дълга. Опита се — донякъде успешно — да не се чувства като джудже в сравнение с високите им фигури. Нейният народ — Май-Пон — не се славеше с особено висок ръст.