Волфганг Холбайн: Ад от огън и лед

— С удоволствие — каза Гурк. — Но не тук. Не знам повече от вас какво се е случило тук, но съм сигурен, че скоро ще дойде групата по чистотата, за да измие свинщината. Нямам никакво желание да бъда все още тук.

Черити не сметна тона му за особено уместен, но той говореше истината. Беше истинско чудо, че залата все още не гъмжеше от войници. Това обаче нямаше да продължи дълго.

Тя се обърна към Стоун, с повелителен жест му даде да разбере, че трябва да остане между нея и Скудър, и се насочи към изхода.

Едва бе направила крачка, и с крайчеца на окото си зърна някаква сянка, сепна се и вдигна оръжието си, когато разпозна морон, който се изправяше между два машинни блока.

Моронът войник нададе вик на ужас и вдигна високо горната си двойка ръце. Изведнъж Гурк изкрещя:

— Не стреляйте! Този не е от тях!

Черити не стреля, но продължи да държи оръжието насочено към странната фигура и се приближи предпазливо към нея. Гурк имаше право, това не беше морон, поне не беше виждала такъв досега. На пръв и бегъл поглед той приличаше на насекомите, но бе твърде нисък на ръст, крайниците му бяха къси и дебели, и пропорциите на тялото бяха други.

Странното същество бавно обърна глава и я погледна, когато Черити се приближи към него. Външността му беше абсурдна. Черити видя отблизо, че тялото му нямаше характерната черна броня на насекомите, а бе покрито с подобна на гума, набръчкана маса, която нямаше ни най-малка прилика с роговата обвивка на гигантските насекоми. Средните два от шестте му крайника висяха отпуснати като празни ръкави и вероятно не бяха нищо друго. Черепът му имаше типичната триъгълна форма на главите на мравките, но беше несръчно слепен от пластмасови части, големите втренчени очи бяха полусфери от стъкло. Като че ли дете си бе направило с подръчни материали и с малко повече сръчност карнавален костюм, който изобразяваше морон.

— Кой, по дяволите, сте вие? — попита Черити.

Фигурата видимо трепна, като чу гласа й. Опита се да отстъпи назад, но веднага спря при заплашителното движение на оръжието на Черити.

— Какво значи това? — попита Черити. — Кой сте вие?

Чу се някакъв отговор, гласът бе определено човешки, но бе изкривен до неузнаваемост от тежката маска върху лицето. Черити посочи с жест да свали шлема си. Странният непознат се поколеба за миг, после много бавно свали ръцете си, като че ли се страхуваше да не я изплаши, хвана с две ръце отстрани имитацията на череп на мравка и го сне от главата си, също като шлем на древна рицарска броня.

Изпод него се показа бледо лице, обкръжено от сплъстена черна коса. Лицето бе несъмнено човешко, но Черити потръпна ужасена, когато го видя.

Пред тях стоеше млад мъж, но беше невъзможно да се определи възрастта му — би могъл да бъде както на петнадесет, така и на двадесет и пет години. Лицето му беше тясно, с остри черти и с безупречно бял цвят. Не бяло в смисъла, в който се употребяваше думата, за да се различава цветът на кожата на различните раси, а в напълно буквалния й смисъл. Очите му бяха огромни и покрити с мрежа от тънички артерии, в ъгълчетата на устата му имаше засъхнала кръв. Имаше нещо неистинско в лицето му — все едно е било замислено по точен план, но не е било изработено точно. Скулите му бяха разположени твърде високо, устата бе прекалено широка, носът — остър, очите — неестествено големи…

— Кой сте вие? — Черити повтори въпроса си. — Разбирате ли ме?

Съществото кимна отсечено и каза:

— Френч. Аз съм… Френч.

Гласът му също звучеше необичайно. Глухо и неясно, но и пронизително, като че ли малкото думи му струваха неимоверни усилия.

— Какво правиш тук? — попита го Гурк, който се бе приближил междувременно и наблюдаваше съществото с нескрито изумление.

Френч погледна надолу към дребосъка и започна да трепери още по-силно.

— Аз… аз се скрих — каза той. — Щях да ви помогна, но… те… бяха много. Исках да ви помогна, наистина, но…

— Вярваме ти — прекъсна го Черити. — Но кой си ти? Какво правиш тук?

— Аз живея в Убежището — промълви Френч, останал без дъх. — Исках да донеса въздух, но се заблудих, а после, после влязох тук и тогава…

— Добре, добре — каза Черити, когато младежът започна да заеква все по-силно. — Може би по-късно ще поговорим. Знаеш ли пътя навън?

Френч кимна:

— Да. Но навън е пълно с паяци. Те ще ви убият.

— Паяци? Мисля, че той нарича така мравките. Мороните. — Гурк се поправи бързо и посочи едно от мъртвите гигантски насекоми.