Волфганг Холбайн - Ад от огън и лед

Въпреки това Черити продължи напред с изключителна предпазливост. Тя познаваше светкавичните реакции на насекомите.

Чуха се мощни удари отвън по вратата. Черити потръпна от уплаха, моронът също отклони за миг вниманието си.

Черити се изправи иззад прикритието си, прицели се и стреля три пъти последователно. Машината пред нея се превърна във вулкан от нажежен до бяло метал, който погълна насекомото. Тя изчака малко, ослуша се със затаен дъх и разтуптяно сърце. Изминаха секунди, после минута, после втора. Не се случи нищо.

Предпазливо, с опънати до скъсване нерви, Черити се изправи иззад прикритието си и се огледа.

Димът се беше разнесъл. Все още трепкаха малки пламъци, а във въздуха се носеше тежка смрад, която затрудняваше дишането. По всичко изглеждаше, че това бе краят на битката.

Скудър също дойде и описа, оглеждайки се напрегнато, полукръг с дулото на пушката си. После свали оръжието и се успокои, макар и не напълно. Той се обърна към нея с широко отворени очи, после се извърна най-напред към пръстена на трансмитера, след това към мъртвите пред него. Лицето му запази суровото си изражение и въпреки че той полагаше усилия да се владее, Черити откри безпокойство и страх в погледа му.

Лестър. Стоун. Гурк. Черити и той самият. Два пъти, три пъти, четири пъти.

— Какво… е… това? — промълви той.

Черити свали оръжието си с разтреперана ръка и направи крачка към едно от безжизнените тела с нейното лице, но не успя да продължи. Не бе в състояние да го направи.

— Не знам — прошепна тя тихо. — Или всички ние сънуваме един и същ кошмар, или тук става нещо невъобразимо.

Скудър й хвърли тревожен поглед и излезе изцяло иззад прикритието си.

В същия миг тялото на едно от привидно мъртвите насекоми помръдна. Черити извика и се опита да вдигне оръжието си. Скудър също осъзна опасността в последния момент и се метна встрани.

Но нямаше никакъв шанс.

Черити и моронът стреляха едновременно. Изстрелът от оръжието на Черити бе смъртоносен за насекомото. Но ослепителният лъч от оръжието на мравката прониза гърдите на Скудър.

Той залитна. За част от секундата застина като вкаменен. После направи една-единствена, мъчителна крачка, ръцете му изпуснаха пушката на пода, и той се извърна, треперейки, към Черити. Лицето му изразяваше безпомощно изумление, нито болка, нито ужас или страх, само учудване. После бавно се свлече на колене, опря се с ръце в пода и като на забавен кадър политна настрани.

Черити изпусна оръжието си и с един скок се намери при него, за да го подкрепи. Тялото му падна тежко в ръцете й, но тя не усети тежестта, а успя да го изправи и се опита да го обърне.

Исполинската фигура на индианеца се отпусна в ръцете й. Черити викаше отчаяно името му, сграбчи го за раменете и го разтърси. Скудър не реагира. Главата му се люшкаше наляво-надясно и Черити разбра, че бе мъртъв.

Мъртъв. Думата отекна още няколко пъти с ужасно, незатихващо звучене в съзнанието й.

Беше си го представяла по друг начин. Не беше както с Майк, нито както с родителите й. Беше жестоко, изпитваше физическа болка. Не отчаяние, или мъка, само неописуема болка и гняв, който нямаше цел, и затова бе двойно по-мъчителен. Беше по-лошо от всичко преживяно досега. Видяла бе смъртта на стотици, на хиляди хора. Съпреживяла бе гибелта на цял един свят, но сега бе вече напълно сломена.

В миг всичко стана маловажно. Нейната борба срещу нашествениците, нейната отчаяна битка за оцеляване — всичко, което бе извършила и изпитала, избледня пред обзелата я мъчителна болка. Тя притискаше безжизненото тяло на Скудър към гърдите си и отчаяно се молеше, ако може да даде собствения си живот, за да го спаси, да получи още един шанс, или поне да може да заплаче.

Не знаеше колко време бе изтекло. Вероятно само секунди, тъй като съзря Гурк да се изправя иззад машинния блок, където бе потърсил спасение, когато мравката застреля Скудър. Той направи крачка към нея, но се спря, когато видя лицето й.

— Той е мъртъв — прошепна Черити.

Дребосъкът я погледна по начин, който бе непознат досега за нея. Сега у него нямаше нищо комично. Излъчваше мъка, която смути Черити.

— Обичаше ли го? — попита той.

— Той е мъртъв — повтори Черити. Дори не знаеше отговора на този въпрос. Никога не беше се питала, въпреки че бяха толкова време заедно и бяха преживели съвместно много неща. Обичаше ли го? Ако бе вярно, че човек оценява истински любовта си към друг човек едва след като го загуби, отговорът щеше да бъде „да“. Не беше сигурна. Искаше да заблуди самата себе си и да каже „да“, но това щеше да бъде предателство спрямо Скудър и чувствата й към него. Погледът й обгърна безжизнените тела по стълбата пред трансмитера — нейните собствени двойници, двойниците на Стоун, на Лестър, на Гурк, както и този на Скудър, и се запита дали той бе изпитал същото в последния миг. Запита се дали мъртвата жена с нейното лице бе преживяла по същия начин смъртта на мъжа с външността на Скудър. Запита се не беше ли преживяното самият ад?