Волфганг Холбайн - Ад от огън и лед

Този път бе различно. Изпита същото чувство за физическо разграждане последвано от възстановяване, но сега това стана два пъти последователно. За част от секундата Черити отново видя огромната зала, и същевременно усети метален под под краката си, различен от пода на платформата, и съзря един много по-голям, блестящ стоманен пръстен. Мракът на Нищото в него забушува и я засмука навътре. За момент Черити зърна силуетите на другите. Скудър, вдигнал в ужас ръце, Гурк, на чиито лице се четеше същият ужас, но и някакъв див триумф. И Лестър, сграбчил още една човешка фигура. Мигът премина светкавично и остави съмнението у нея, после всички бяха хвърлени в Нищото между двете реалности.

Френч не стреля. Харпунът му беше зареден с последната половинметрова остра стоманена стрела и пружината бе опъната. Не застреля паяка, въпреки че той мина няколко пъти непосредствено пред скривалището му и бе изключено да не улучи. Имаше по-добра цел за последната стрела.

Той бе изморен до смърт. От часове стоеше приклекнал в тясната ниша между машините, мъчеха го най-напред жажда, а после и глад. Но най-лошото бе слабостта. Тежестта на собственото му тяло, която бе нараснала десетократно в този зловещ свят на непонятни машини и кошмарни същества, го теглеше към пода и изсмукваше силите му. Няколко пъти през последните часове бе губил съзнание. Последния път сигурно бе лежал дълго в несвяст, това личеше по горчивия вкус в устата, слепналите клепачи и сухите напукани устни.

Щеше да умре. Нямаше да бъде убит от паяците, нито от мнимо смъртоносния въздух в този странен свят. Убиваше го собственото му тяло. Сърцето му биеше бавно, а дробовете му мъчително поемаха кислород. Чувстваше се смазан под непоносим товар, който продължаваше да става все по-тежък.

Последната стрела бе запазил, за да сложи сам край на живота си. Изпитваше страх. Абсурдно, но се страхуваше точно сега, след като бе убеден, че обещаният втори, по-добър живот е истина. Страхуваше се по-силно от преди и това не беше страхът от смъртта, а от болката и от неизвестността, която щеше да последва.

Но още по-голям бе страхът, че може да остане да лежи тук, докато отпадне и няма сили да вдигне оръжието и да натисне спусъка. Харпунът и сега тежеше неимоверно и трябваше да употреби последните остатъци енергия, за да се надигне и да се обърне така, че върхът на стрелата да сочи към гърдите му.

Запита се дали ще боли. Надяваше се, че няма. Опита се да си го внуши. Силата на пружината бе достатъчна, за да може стрелата да пробие бронята на паяк. Собственото му уязвимо тяло едва ли щеше да бъде препятствие за нея.

Въпреки всичко, той се страхуваше. Отново отпусна ръка и с последни сили надигна глава, за да погледне още веднъж огромния сребрист пръстен, който висеше във въздуха в другия край на залата.

Сетивата му вече го лъжеха. Контурите на пръстена започнаха да се размазват и той съзря тъмна трептяща сянка в средата на сребристия кръг.

Моментът бе дошъл. След миг щеше отново да изпадне в безсъзнание, тогава може би щяха да го открият, да го върнат към живота и да му причинят неща, по-ужасни от мимолетната болка от стрелата, пронизваща сърцето му.

Той вдигна ръка, напипа спусъка на оръжието и още веднъж отправи поглед към металния пръстен.

Тогава разбра, че тъмният трепкащ силует в пръстена, съществува в действителност.

Продължавайки движението, с което бе запратена в трансмитера в сърцето на Черната крепост на Северния полюс, Черити изхвръкна от приемното устройство и напразно се опита да избегне падането. Връхлетя върху Лестър и Стоун, които продължаваха да се борят ожесточено, и накрая тримата загубиха равновесие. Вкопчени един в друг, Лестър и Стоун се претърколиха надолу по стъпалата, които свързваха платформата на пръстена на трансмитера с пода на залата. Черити полетя след тях, размахвайки безпомощно ръце и крака. Огромната зала, в която се озоваха, се завъртя пред очите й, но тя видя, че бе пълна с множество странни машини, а стените и таванът бяха обвити в сиви нишки, наподобяващи мрежата на гигантски паяк. Имаше и войници. Десетки, може би стотици войници.

Остро изсвирване прониза слуха й. Тя се претърколи и като използва тласъка от падането, скочи на крака и инстинктивно извади оръжието си, но ненадейно се озова лице в лице с едно гигантско, блестящо бяло насекомо.

Движенията й бяха светкавични, може би както никога преди в живота й, но реакцията й се оказа закъсняла. Едва бе вдигнала оръжието наполовина, когато тънката, измамно нежна наглед ръка на мравката й нанесе страхотен удар, който я отхвърли на метри надалеч. Тя падна отново, с последни сили задържа оръжието си и видя как от нищото на трансмитера излетяха, препъвайки се, Скудър и Гурк. На няколко метра от нея Стоун успя да се изтръгне от хватката на Лестър, скочи на крака и жестикулирайки бясно, заговори на мравката албинос.