Волфганг Холбайн - Ад от огън и лед

Бяха излезли не от големия трансмитер, а от един от многобройните по-малки апарати, монтирани по-късно през последните десетилетия. Нямаше съмнение — това беше космическият кораб. Намираха се на Северния полюс. В гигантския космически кораб, който се бе приземил тук преди половин век и бе отворил вратите към Вселената, откъдето ужас и страдание заляха Земята.

Не бяха сами. Пръстен от шест или седем реда войници плътно обкръжаваше високата около метър платформа, над която плуваше пръстенът на трансмитера. Нещо безформено и голямо изпълзя от мрака и се насочи към тях, но по някакъв странен начин не прие материален вид, а си остана мъглява сянка с неясни, неприятни контури.

— Какво е това? — прошепна Черити.

— Те — отвърна Стоун. Гласът му затрепери. — Владетелите на Черната крепост.

Черити бе обзета от страх. Винаги бе искала да узнае кои бяха тези тайнствени същества от Космоса, как изглеждаха, защо вършеха всичко това. Сега вече нямаше желание да го научи. Обзе я внезапен страх, какъвто не бе изпитвала през живота си, страх, който я сковаваше все по-силно и по-силно с всеки метър, с който се приближаваше безплътното сиво Нещо.

Внезапно я разтърси шокът на откритието, че досега тя, а вероятно и всички други хора, бяха живели в дълбоко заблуждение. Неприятното физическо усещане, което почувстваха тя и спътниците й тогава, когато за пръв път стъпиха в космическия кораб, необяснимата тревога и нервност, които обземаха всеки обитател на тази планета само при доближаване до мороните или до тяхната техника — всичко това нямаше нищо общо с мравките. Съществата, които наричаха себе си морони, всъщност бяха роби на тази незрима сила от тъмните недра на Вселената. Мравките бяха живи създания и също като хората — деца на единната, може би всеобхватна еволюция във Вселената. Те бяха чужди, но живи същества.

Нещо съвсем различно беше приближаващата тъмна и потрепваща сянка. Черити и спътниците й внезапно откриха, че безформеното Нещо произлиза от чужда Вселена. Не от чужда планета. Не от светлината на чуждо Слънце. Не от чужда Галактика. Негова родина бяха измеренията на безумието, един Космос от ужас и страх, който нямаше нищо, абсолютно нищо общо с Вселената — с тази Вселена, която познаваха. Това бе чудовищна, неизразимо чужда сила. Черити внезапно осъзна колко безсмислени са всичките й въпроси „защо“. Това същество бе създадено, за да поробва, да владее и да разрушава, за нищо друго.

Черити инстинктивно отстъпи крачка назад, но веднага спря, когато една от мравките албиноси вдигна заплашително ръка. Тя зърна движението с крайчеца на окото си, защото не можеше да откъсне поглед от това пълзящо, тъмно Нещо, което се приближаваше към обръча на войниците, ставаше все по-голямо и заплашително, но без да личи и следа от материална субстанция. Черити се запита дали на света съществуваше някакво Абсолютно Зло, дали то можеше да бъде видяно. Ако отговорът на тези два въпроса бе „да“, тогава то бе пред нея.

Обръчът на войниците се разкъса пред приближаващото безплътно нещо, но то внезапно спря.

Нещо ставаше. Черити не съзнаваше какво и защо, но го чувстваше. Усети потреперване. Неочаквано нещо привлече вниманието й — видя го, но някак си извън реалността. Мракът като че ли се събра в нещо трептящо, наподобяващо гъвкава като бич тръба с безброй уста и очи, покрита с отвратителни израстъци, извиваща се като от болка. Усети го със сетива, за които не бе подозирала, че притежава. После то се изви нагоре, като в болезнена конвулсия, и в главата й проехтя беззвучен, но пронизителен вой.

После всичко стана светкавично. Армията от насекоми войници, които досега охраняваха неподвижни платформата, като че ли експлодира. Дузини черни същества се хвърлиха с огромни скокове към тях. Черити зърна с крайчеца на окото си как двете мравки албиноси се обърнаха в синхрон и скочиха върху Лестър.

След част от секундата двете мравки бяха мъртви. Черити не успя да види светкавичните удари, които разбиха блестящата им бяла броня. Лестър продължи със същата неуловима скорост. Ръката му докосна миниатюрния пулт на пръстена на трансмитера и заигра като призрак по бутоните. Безплътната сянка продължаваше да трепти. Първите войници достигнаха платформата, със скокове се изкатериха върху нея и протегнаха тънки, остри като нож пипала към Черити и мъжете. В същия миг кръгът на металния пръстен се изпълни с кипящ мрак и Черити усети как една неописуема сила я сграбчи и я захвърли назад.