Волфганг Холбайн - Ад от огън и лед

— Не… — каза тя решително. — Мисля, че той е…

— Джеърд — каза Гурк.

Черити кимна, но Скудър го изгледа с недоверие. Гурк бе успял да изрази с думи това, което тя самата усещаше от известно време насам.

— Той е прав — каза тя тихо.

— Но това е невъзможно — възрази Скудър. — Аз присъствах, когато той се събуди от замразителната камера!

— Спомни си за другите, които те приеха по време на съня!

Скудър замълча. Изразът на изумление не слизаше от лицето му.

— Но защо? — прошепна Черити. — Той ни помогна да стигнем дотук. Защо?

— А може би изобщо не ни е помогнал — промърмори Гурк. Черити го изгледа с недоумение и дребосъкът продължи с мрачна гримаса: — Може би вие му помогнахте да стигне дотук.

Асансьорът спря отново и чуха приглушения глас на Лестър:

— Слизайте. Всичко е наред.

Черити отвори капака, скочи долу, отстъпи встрани, за да освободи място за Скудър и Гурк, и попита:

— Така ли смятате? Мисля, че тук едва ли нещо е наред, Лестър.

Лестър я погледна въпросително.

— Кой сте вие? — каза Черити твърдо. — Какво сте, Лестър? И защо сте тук?

За миг усети, че Лестър търси някакво задоволително обяснение, някакъв начин да отрече всичко. После явно осъзна, че е безсмислено. Само вдигна рамене, показа детинската си усмивка и разпери ръце:

— Разбирам, че всичко това ще ви обърка, капитан Леърд — каза той. — Но повярвайте ми, моля ви, аз съм на ваша страна. Вие и ние се борим срещу един и същ враг.

— Признанието ви е доста закъсняло, не смятате ли? — попита Черити.

— Имате право — призна Лестър. — Но сега не е моментът за този разговор. Предлагам по-късно да обсъдим всичко. Имайте ми доверие. — Той посочи навън към коридора през отворените врати на асансьора и каза: — За известно време ще мога да ги заблудя. Но не за дълго. Трябва да вървим.

Черити го задържа за ръката, когато той понечи да излезе от кабината.

— Къде? — попита тя остро.

Лестър се опита да се отскубне, но Черити държеше ръката му в желязна хватка, от която можеше да се отскубне само със сила. Той я погледна с укор и каза:

— Трансмитерът е само на няколко крачки оттук. Ще стигнем до него, стига да не губим повече време.

Всички излязоха от кабината. Както ги бе уверил Лестър, коридорът бе пуст и в двете посоки. Никакво движение. Никакъв звук. Мисълта, че бяха в сърцето на властта на колонията на мороните, бе просто абсурдна. Не можеше да бъде толкова лесно.

Нямаше и да бъде лесно.

Продължиха до края на коридора и завиха надясно. Черити дори не успя да вдигне оръжието си. Беше безсмислено. Коридорът пред тях гъмжеше от войници. Тридесет-четиридесет на брой, повечето се целеха в тях с по две или три оръжия едновременно. И без да се обръща назад, бе ясно какво щеше да види — вратите от двете страни на коридора се бяха отворили безшумно и втора, не по-малобройна група морони стояха неподвижно в коридора. Черити опита с един от онези жестове с универсално значение и очевидно те я разбраха, защото не откриха огън. Безмълвната редица пред тях се раздели на две и откри път към една врата в другия край на коридора. Това движение също имаше еднозначен смисъл.

Мислите на Черити се въртяха бясно в кръг. Въпреки всичко, нещо у нея продължаваше да се съпротивлява и не искаше да повярва, че Гурк бе имал право. Беше напълно безсмислено да ги спрат едва тук — само заради евтиния триумф, след като бяха причинили толкова щети по пътя. Ако Стоун искаше да им устрои клопка, можеше да направи това по пътя дотук, и то десетки пъти по-лесно и безопасно.

Вратата в дъното на коридора се отвори и те влязоха, придружени от четирима безмълвни насекоми-войници, чиито оръжия бяха насочени заплашително в гърбовете им.

Залата бе просторна и напълно празна, с изключение на един сребрист метален пръстен с диаметър около три метра, който висеше като в безтегловност на половин метър над пода. В залата бяха Даниел Стоун и още трима морони.

Едно от насекомите беше съвсем нормална мравка, от познатия на всички вид. Другите две се отличаваха както по ръст, така и по цвят. Изглеждаха по-стройни, фини, и бяха малко по-високи от нормалните войници и работнички. Роговата им броня беше блестящо бяла, почти светеща. В очите на двамата великани-албиноси проблясваше обезпокояващ интелект.

Черити се приближи към Стоун и спря, все още с вдигнати ръце, когато близкият морон направи заплашително движение с ръка. Не можеше да изпита дори гняв. Почувства се напълно сломена, осъзнавайки, че поражението е окончателно. Болеше я, но не изпитваше гняв.