Волфганг Холбайн - Ад от огън и лед

— Жалко, Стоун — каза тя с тъга. — Тъкмо започнах да ви вярвам.

Стоун погледна първо Черити, после другите по начин, който трудно можеше да се опише. Лицето му беше като вкаменено, почти разкривено от спазъм, тя напразно търсеше блясъка на удовлетворението и триумфа в погледа му. Напротив, той имаше вид на човек, който се страхува от нещо.

— Вие не удържахте на думата си, капитан Леърд — каза той тихо. — Ние имахме споразумение.

— Вие смятахте ли изобщо да го спазите? — попита Черити.

— Да — отвърна Стоун тихо и много тъжно. — Но вече няма значение.

Единият от мороните албиноси до него издаде дразнещ звук и секунда по-късно чуха монотонният глас на компютъра, който превеждаше тези звуци в разбираеми за хората думи:

— Не говорете, губернатор Стоун.

Стоун трепна, като че ли бе ударен, хвърли към мравката нервен поглед, но не каза нищо повече. Албиносът се обърна към Черити:

— Вие ни причинихте големи щети, капитан Леърд.

— За съжаление, недостатъчни, доколкото виждам — каза Черити, но моронът игнорира думите й.

— Вие и вашите спътници ще носите отговорност за това — продължи той невъзмутимо.

Черити го изгледа с омраза и отново се обърна към Стоун. Отново я озадачи неговата нервност и напрегнатата му поза. Този мъж нямаше вид на победител.

— Имате право, капитан Леърд — промълви Стоун горчиво, когато улови погледа на Черити. — Губите не само вие.

— Отново ли някоя от твоите игрички? — попита Гурк злобно.

Усмивката на Стоун стана още по-горчива и почти се изкриви в гримаса.

— Бих искал да е така — каза той. — За съжаление, в играта на измамения измамник невинаги се печели. Вие го забелязахте.

— Неуспехът е твой — каза Гурк. — Не твърдя, че изпитвам съжаление. Не бих искал да излъжа един стар приятел, нали?

— Не говорете! — заповяда отново мравката албинос. После се обърна и докосна един миниатюрен пулт с бутони, който бе монтиран в сребристия метал на пръстена на трансмитера. Участъкът от стената, който попадаше зад пръстена, започна да се губи в мъгла и отстъпи място на безплътното кипене и бушуване на пътя през нищото.

— Къде ни изпращате? — попита Черити.

— На едно място, където не стъпва жив човек — каза Стоун. — Вие винаги сте искали да узнаете кои са истинските повелители на Морон. Нали, капитан Леърд? — Той се засмя сурово, без ни най-малка следа от хумор, и посочи трансмитера: — Ще се запознаете с тях.

Наред с много други заблуди, Черити отдавна бе осъзнала още една: пътуването през нищото в никакъв случай не беше мигновено. Частицата от секундата, в която влезе в трансмитера в Ню Йорк, и мигът, в който излезе от подобния апарат на хиляди мили разстояние на Северния полюс, бяха абсолютно идентични. И все пак, между тях имаше време. Достатъчно време, за да почувства обкръжението си, да осъзнае, че се намира в съвсем друг Космос, в една Вселена, където не действаха природните закони на нейното мироздание. Време, протичащо по закони, които взривяваха границите на човешкия разсъдък. И сега, както и при първото й пътуване с тази зловеща техника, преживя същото — усети как с нея става нещо. Усети как тялото й се разлага на частици до нивото на атома и се превръща само в информация; никаква материя, само познание, от което същата тази тайнствена сила, която го бе унищожила, създаваше нещо ново, но идентично. Като че ли за един безкрайно кратък, но и безкрайно дълъг миг, тя и спътниците й бяха част от това, което обгръщаше цялата Вселена, от първичната сила на битието, присъща на всяка частица на Космоса, която правеше толкова незначителен и същевременно толкова важен всеки отделен елемент, както и съвкупността на цялото. После усети как тялото й отново придобива материален вид и…

… се препъна непохватно, излизайки от пръстена на трансмитера, но една нечовешки мощна ръка я хвана и задържа. Със залитане, след нея се появиха Скудър, Гурк, Лестър и накрая Стоун, следван от двете мравки-албиноси. Пребледнелите лица на хората издаваха шока от току-що преживяното.

Дори Стоун, който сигурно имаше поне хиляда такива скока зад гърба си, изглеждаше несигурен и изплашен. Вероятно крачката през Нищото си оставаше преживяване, към което никой не можеше да привикне.

Черити откъсна поглед от Стоун и се огледа. Попаднали бяха в огромна зала, изпълнена със сив полумрак.

Веднага позна това място, въпреки че много неща бяха променени. Основното бе неизменно: огромен сферичен купол от матовосива стомана. В отдалечения край на почти празната зала, в зловещия полумрак тъмнееха безформени сиви сенки, вероятно машини, или може би дебнещи чудовища, които сега ги наблюдаваха, готови за скок. В следващия миг Черити разпозна силуети, които бе видяла за последен път преди повече от половин век.