Волфганг Холбайн - Ад от огън и лед

Почти против волята си, той се върна до компютъра и протегна ръка. Поколеба се още веднъж. Някакъв беззвучен глас му нашепваше, че е по-добре да не прави това. Но изкушението бе неустоимо. Той трябваше да узнае какво бе записано в паметта на този компютър. Той трябваше да узнае какво знаят те за него, и накрая — трябваше да узнае кой бе той самият. Може би само след един-единствен поглед в тайните на този компютър щеше да стане единственият човек на тази планета, който наистина познаваше самия себе си.

Неустоимо, възбуждащо усещане. Да четеш собствените си мисли. Да видиш неща, които даже собственото ти съзнание е скрило от тебе самия. Да видиш целия си живот като в отворена книга, от първата секунда досега…

Стоун включи компютъра и изчака, докато мониторът светна и с треперещи пръсти набра името си на клавиатурата.

За негова голяма изненада, на екрана се появи нещо подобно на сложна, но прегледна електронна схема. Бе предполагал, че данните са кодирани, най-малкото осигурени против достъп, за да не могат да бъдат четени произволно от всеки. Нищо подобно.

Той се съсредоточи за момент върху схемата на екрана, докато се ориентира в нея, после пръстите му заиграха бързо по клавиатурата и мониторът се изпълни с числа и букви.

Стоун прекара почти пет минути вцепенен пред компютъра, гледайки с нарастващо объркване това, което показваше мониторът. Всевъзможна информация — име, ранг, възраст, ръст, педантично точно описание на тялото, походката, начинът на говор и реакции. Това бе най-обширното и детайлно досие на един човек, което бе виждал Стоун.

Но и нищо повече.

Къде бяха всичките скрити тайни на неговия живот? Къде бяха спомените, сборът от информации, които съставяха реалния човек? Записаното в паметта на този компютър бе най-подробното персонално досие, съставяно някога, но тук нямаше нищо от неговите скрити желания и мисли, нищо от неговите тайни — и нищо от предателството, което бе извършил.

Измина доста време, докато Стоун бе в състояние да приеме истината.

Той се беше заблуждавал. Той е бил заблуждаван. Всичко, което му бяха казали за тази банка данни и за възможностите на този фантастичен компютър, бе лъжа.

Всичко бе лъжа!

И последното, най-долното предателство, което бе извършил — той бе разкрил на капитан Леърд и нейните приятели тайните на базата и вероятно им бе дал оръжието, с което можеха да отхвърлят властта на мороните над Земята — бе напълно безполезно. Опасността, от която се страхуваше, не бе съществувала никога.

Той чу звук от плъзгане на врата, обърна се сепнато и видя Луцифер, своя личен адютант. Зад него блестеше белият силует на инспектор.

Стоун не се и опита да изключи компютъра. Осъзна, че е изгубил всичко. Вероятно са знаели предварително и са го наблюдавали с камера, за да видят докъде може да стигне.

Луцифер мина покрай него, наведе се и с ловко движение отстрани двете взривни устройства, които Стоун бе монтирал на компютъра. После отстъпи встрани, за да направи място на инспектора, който го следваше.

— Губернатор Стоун — каза инспекторът и протегна повелително ръка. — Моля, предайте ми оръжието си. Не се опитвайте да оказвате съпротива. Би било безсмислено.

Стоун откачи бавно лазерния пистолет от колана си и го подаде на инспектора.

След всичко, което бяха преживели — а и очаквали — по пътя до тук, сега беше леко като на шега. Машината измина остатъка от разстоянието до двата небостъргача на Световния търговски център със същата самоувереност, както досега, заобиколи сградата и се плъзна в един подземен гараж, чиито врати се отвориха автоматично при приближаването й.

Автомобилът влезе в обширно подземно помещение и Гурк включи фаровете. Бледата светлина извади от тъмнината потънали в ръжда останки от автомобили, петдесетгодишни отпадъци и прах, натрупан в продължение на половин век, тук-там се мяркаха човешки скелети, които никой не си бе направил труда да разчисти.

— Не вярвам нито дума — каза Скудър: — Това е клопка! Просто го чувствам!

Той започна да се върти неспокойно на седалката и да почуква нервно с пръст спусъка на пушката си, Черити скришом хвърли поглед, за да се убеди, че предпазителят е поставен. Тя не каза нищо. Самата тя не се чувстваше по-различно — нещо вътре в нея продължаваше да я убеждава, че не могат да вярват на Стоун. Тя също изпитваше нарастващо безпокойство, от което не бе в състояние да се освободи.