Волфганг Холбайн - Ад от огън и лед

— Но това… са пълни глупости — каза тя рязко. — По света има хиляди трансмитерни системи. Даже ние самите преминахме през трансмитер. Във всяка база на нашествениците има поне един апарат.

— Това е друго нещо — отговори Гурк. — Не съм специалист по бързи междугалактически влакове, но мисля, че това са напълно различни технологии. Едното си прилича с другото, колкото велосипедът триколка с автомобила на въздушна възглавница. И двете служат за прехвърляне от една точка в друга, и това е всичко. — Той се ухили. — Можете поне да бъдете сигурни, че мравките на Даниел няма да продължат да ви досаждат. Най-късно след десет години ще се избавите от тях.

Черити си припомни отново видяното в подземията на Кьолнската катедрала — особено това, което бе видяла в очите на онзи джеърд, с когото разговаря. Тя потръпна от ужас. Не отговори на Гурк, но вече не беше така сигурна дали щеше да се зарадва, че един ден мороните щяха да напуснат Земята. Възможно бе, в буквалния смисъл, след като са прогонили Дявола, да дойде Сатаната.

— Стоун ли ти разказа всичко това? — попита тя след малко.

— По-голямата част — потвърди Гурк. — Останалото го знаех — не знаех само какво означава. — Внезапно гласът му се промени и отново стана познатото старческо пискане: — А аз още не знам какво, по дяволите, правите тук!

— Трябва да разрушим една определена част на този компютърен център — каза Черити. — Ако не успеем, половината от флотата на мороните ще бъде по петите ни само ако припарим до Черната крепост.

— Глупости! — каза Гурк убедено. — Глупости на трета степен! Не съществува централен команден пункт за тяхната космическа флота — впрочем, както и тя самата не съществува. Те нямат космически кораби. А защо са им изобщо? А даже да ги имаха, те едва ли са толкова глупави, че да ги направят зависими от един-единствен компютър.

— Аз също не вярвам на това — отговори Черити спокойно. — Но нападението над компютъра е условието, което постави Стоун. Не ме питай защо.

Гурк сбърчи чело, замисли се и каза:

— Може би в това хранилище на информация има нещо, което той би желал да не съществува. Изглежда, Даниел е решил да съчетае полезното с приятното. Бих искал да му кажа, че си е направил сметката без кръчмаря.

— Той държи обаче по-дългия край на лоста — отговори Черити. — Трансмитерната връзка ще бъде активирана едва когато компютърът бъде разрушен.

Гурк изръмжа някакъв отговор, който тя не разбра, а и не искаше да разбере.

— Това не ми харесва — промърмори той отново. — Все още не вярвам на Стоун. Сигурен съм, че иска да ни преметне.

— Можеше да направи това по-лесно — каза Черити. — Не бяха ли това твои думи?

Гурк й хвърли отровен поглед, но предпочете да замълчи, като почукваше нервно с мършавите си пръсти по волана на машината.

— Трябва да изчезваме оттук — каза Скудър. — Какво чакаме изобщо?

— Рано е още — отвърна Гурк, без да го поглежда. — Стоун ще ми съобщи, когато стане чисто. Но нещо не ми харесва.

— Какво?

— Това, че този тип седи някъде там горе и знае абсолютно точно кога и какво правим — каза Гурк мрачно. — Просто чувствувам, че ни мами.

Откъм задната част на автомобила се чу тихо стенание. Черити се обърна и се наведе загрижена над Лестър. За нейна изненада младият воин бе отворил очи в пълно съзнание. Капчици студена пот покриваха лицето му, а с ноктите си дращеше по тапицерията на седалката. Звукът накара Черити да потръпне. Той определено бе в съзнание, и нещо повече — когато Черити се приведе към него, той изви глава, погледна я и даже изкриви устните си в мъчителна усмивка.

— Как… е? — прошепна със запъване.

— Добре — излъга Черити. — Почти сме се измъкнали оттук.

— Лъжете, капитан Леърд — каза Лестър. Той се усмихна отново, вече не така мъчително и конвулсивно както първия път. Дишането му започна да се успокоява.

Но Черити не се поддаде на заблудата. Виждала бе много умиращи мъже и знаеше, че привидното подобрение вероятно не беше нищо друго, освен последния бунт на изгасващия живот в тялото му. Имаше и още нещо. Нещо, което й тежеше, както нищо друго в досегашния й живот. Но тя не виждаше друг изход.

— Слушайте, Лестър — започна тя колебливо. — Ние… не можем да останем тук. Възможно е обаче ние да… — Тук се запъна. Бе непосилно тежко да продължи думите си. Струваше й се, че в ръката си държи оръжие, насочено да убие Лестър. В определен смисъл положението бе точно такова. Стегна се и с усилие изрече: — Може да стане невъзможно да ви вземем с нас.