Волфганг Холбайн - Ад от огън и лед

Френч се раздвижи неспокойно. Краката и гърбът го боляха непоносимо поради неудобната поза, която бе принуден да заеме в тясната ниша. Погледът му обходи отново залата, спря се за миг на блестящата бяла фигура на чудовището, което очевидно командваше въоръжените паяци, и се насочи отново към плуващия в пространството метален пръстен.

Нещо ставаше, Френч го усети още преди задната стена на залата, която се виждаше вътре в пръстена, да почне да избледнява и да отстъпи място на безплътния трептящ мрак, който вече бе виждал.

— Е — започна Гурк, след като с учудващо умение бе паркирал машината под свода на един вход в тясна странична уличка. — Вие пък какво правите тук? И откъде се взе тоя с вас? — Той кимна с глава към Лестър, който лежеше, изпаднал в треска, на задните седалки. Черити му бе дала обезболяваща таблетка от пакетчето за медицинска помощ в униформата си, но не постигна желания ефект. Вече бе сигурна, че Лестър ще умре. Състоянието му се влошаваше с всяка изминала минута. Непонятно бе, че все още беше жив.

— И ние можем да ти зададем същия въпрос — каза Скудър и добави с мрачно лице: — Да предположим, че както казваш, не знаеш защо сме тук. Ти ни помогна обаче доста бързо и точно.

Гурк направи гримаса, изплези се срещу индианеца и попита с подигравателен тон:

— Голям червенокож жрец мисли, малък бял човек го предал, нали?

Скудър остана напълно сериозен. Не отговори нищо, но погледът му казваше всичко. След миг Гурк се извърна и погледна нагоре към Черити.

— Стоун ми разказа една щура история — каза той. — Признавам, че до последния момент не му вярвах. Но сега вие сте тук.

Черити хвърли тревожен поглед навън. Небостъргачите близнаци на Световния търговски център бяха само през две сгради и по пътя насам бяха срещнали не само много морони, но и хора, както бе казал Стоун. Никой не ги спря. Единствената реакция на мороните и на хората бе да отстъпят с респект пред машината.

— Как се сдоби с този автомобил? — попита Черити.

— Дълга история — отвърна Гурк.

— Разкажи я тогава — подкани го Скудър.

Гурк поклати енергично глава.

— Първо вие — каза той. — Може би след това ще знам дали мога да вярвам или не на Стоун.

Черити се отпусна в меко тапицираната седалка и за секунди се наслади на усещането, че поне за миг е извън смъртна опасност и никой не я преследва. Беше й ясно, че това бе измамна сигурност, която нямаше да продължи дълго. От часове се намираха в ситуация, която просто не можеше да се влоши повече, но истински трудната част на мисията им едва предстоеше.

— Откакто се видяхме за последен път, се случиха много неща — започна тя с тих, измъчен глас.

— Знам — прекъсна я Гурк. — Какво стана с Кайл и момичето? Живи ли са?

— Живи…? — Черити повдигна рамене. След това кимна неохотно. Не бе чувала нищо нито за Кайл, нито за момичето, откакто бе срещнала свръхчовека за последен път в руините на Кьолнската катедрала. По необясними признаци чувстваше, че е жив. Понякога я обземаше абсурдното усещане, че той е в непосредствена близост.

— Мисля, че да — отвърна Черити. — Знаеш ли, че говорих със Стоун, след като беше те пленил?

— Изпитвам същото чувство, каквото и ти — продължи Черити. — И досега не съм сигурна дали мога наистина да му вярвам. Но всичко, което каза досега, се оказа вярно.

— Знам — процеди Гурк и продължи с тон на голямо неудоволствие: — Изглежда, твоят стар приятел необяснимо как е възвърнал съвестта си.

— Едва ли — отвърна Черити твърдо. — Той просто се страхува. Нещо се е случило и го е накарало да осъзнае, че е сгрешил, като не е на наша страна.

— Мисля, че мога да ти кажа какво е — каза Гурк, но махна бързо с ръка. — Но нека по-напред да чуя тебе.

— Той ми каза как да унищожим тази проклета бомба, която са заложили, за да превърне Слънцето в нова звезда — каза Черити.

Гурк не прояви признаци на изненада. Само продължи да я гледа много внимателно.

— Не знам защо — продължи Черити. Тя бе малко разочарована, че Гурк продължаваше да мълчи, тъй като усещаше, че гномът знаеше нещо повече. Нещо много важно. Тя се усмихна горчиво и продължи: — Би било смешно, ако не бе така жестоко — но ние бяхме почти готови да се откажем.

— Ти и отказване? — Гурк се ухили. — Извинявай, но тези две думи не си пасват.

— Не би трябвало да се води борба, която не може да бъде спечелена — каза Черити сериозно. — Не бяха ли твои тези думи? Не съм сигурна дали можем да победим, но поне имаме добър шанс да опитаме. Но какъв е смисълът, ако постигнем само унищожението на цялата Слънчева система?