Волфганг Холбайн - Ад от огън и лед

— Не се безпокойте за мен, капитан Леърд — отговори Лестър. — Аз… ще се оправя. Трябват ми само няколко минути спокойствие.

Черити погледна отново малката дупка на гърдите му, така безобидна на вид, и замълча. Всъщност, сега раната й се стори много по-малка и безопасна, отколкото преди, но явно се беше заблудила. Лестър не можеше да отиде никъде в това състояние и сигурно го съзнаваше достатъчно добре. Навярно само се опитваше да облекчи задачата й.

— Вижте, Лестър — започна тя отново. — Ние…

— Не можем да вземем със себе си един умиращ там, където отиваме — прекъсна я Скудър твърдо. — Съжалявам, но рискът ви е известен. Можеше да улучи всекиго от нас.

Черити извърна глава и изгледа Скудър с такъв гняв, че той се сви смутен и отбягна погледа й, но Лестър само се изсмя и повтори:

— Скоро ще бъда на крака. Дайте ми само няколко минути.

Черити замълча. Внезапно тя се улови с мисълта, че почти желаеше Лестър да умре, тук и веднага, за да си спести мъчителното решение — дали да го изоставят, или да вземат със себе си един умиращ и така да поемат риска да загинат всички. Тя се обърна отново напред в седалката и видя как в хаоса от контролни уреди на арматурното табло започна да мига една жълта лампа. Гурк не каза нищо, само се приведе напред и с натискане на бутон пусна двигателите на машината.

Стоун бе монтирал скрито двете взривни устройства, така че самият той се затрудни да ги открие отново между странните форми на конструкцията на блока на паметта. Ръцете му леко трепереха от възбуда и той се поколеба за миг, преди да тръгне с отмерена крачка обратно към вратата. Знаеше, че се владее достатъчно добре, за да не бие в очи. На човешкото око сигурно нямаше да убегне неестествено бледото лице, треперенето на ръцете и обезумелият поглед. Но извънземните инспектори бяха слаби познавачи на човешката природа. За тях бе невъзможно да четат изражението на лицето на човека, също както, Стоун не бе в състояние да тълкува изражението под бронята на каменните лица на тези странни същества.

Той мислено проигра още веднъж извършеното дотук и не откри никакви пропуски. Двете взривни устройства щяха да се задействат само част от секундата по-късно, след като Гурк и спътниците му минеха през трансмитера. Взривът щеше да разруши не само помещението, но и целия етаж, а вероятно щеше да засегне поне още един или повече от горните етажи. След всичко, което разрушиха по пътя си дотук Черити Леърд и нейните революционери грандомани, нямаше да е трудно да им припише вината и за този бомбен атентат. Освен това бе логично те да взривят трансмитера след себе си, за да задържат евентуалните преследвачи.

Въпреки това бе рисковано.

Той вече нямаше възможност за избор. Историята, която бе разказал на инспекторите, минаваше на ръба на истината. Ако Черити Леърд и нейните спътници проникнеха в сградата, тук щяха да ги очакват стотици подбрани елитни бойци. Въпреки това Стоун силно се надяваше, че те щяха да успеят да се доберат до трансмитера и да отлетят. Но в едно бе сигурен — нито на Гурк, нито на капитан Леърд не им минаваше и през ум да минат през компютърната зала и да изпълнят своята част от споразумението.

Поне той на нейно място не би го сторил. Това бе старата игра на измамения измамник и Стоун изпита задоволство при мисълта, че бе направил успешен ход. Без значение дали Черити Леърд държеше или не на думата си, тази компютърна памет с издайническата информация щеше да бъде унищожена. Разбира се, тази информация нямаше нищо общо с несъществуващата космическа флота, но свързана със съвсем не маловажния въпрос — ще спаси ли живота си и ще остане ли губернатор на тази планета, или ще го постигне една нито особено бърза, нито особено приятна смърт.

Стоун почти бе достигнал вратата, когато се спря и се обърна. Погледът му се плъзна по блестящия пулт на компютърното устройство и за момент се спря на контролните уреди, надписани с неразбираеми чужди символи. Обзе го някакво зловещо вцепенение. Този компютър бе нещо повече от информационна банка. Той бе нещо повече от изчислителна машина, в която е съхранена информация. За него — а може би и за мнозина други — той бе нещо като гроб. Част от личността му бе там вътре, превърната в поредици от цифри и затворена в електронен затвор. Той се почувствува гол и уязвим при мисълта, че всеки, който можеше да работи с тази машина, можеше да прочете и най-дълбоките тайни на живота му.