Волфганг Холбайн - Ад от огън и лед

— Бягайте там! Бързо!

Те се подчиниха безропотно. Сега не бе най-подходящият момент за спорове. От напускането на металохода Лестър съвсем естествено бе поел командването и Черити не помисляше дори за миг да се противопостави.

И добре, че не го правеше. Тя бягаше последна и едва бе успяла да достигне сградата и да скочи вътре през вратата, когато цял отряд тежковъоръжени морони изникна в дъното на улицата. Скудър свали пушката си, опря дулото на коляното си и се прицели внимателно, но не стреля. Черити също се колебаеше да открие огън, въпреки че мороните очевидно не бяха ги открили и преимуществото на изненадата бе на тяхна страна.

Мравките не даваха признаци, че ще се насочат към сградата. Дузина от тях поеха в колона и преградиха улицата по цялата й широчина. Още толкова нахълтаха в сградите вдясно и вляво от кръстовището.

— Какво става там? — прошепна Скудър с изненада.

Черити вдигна рамене, но отговори:

— Страхувам се, че блокират целия квартал. Търсят нас.

— Това се очакваше — каза Лестър, но Черити го прекъсна строго:

— Вие не разбирате, Лестър. Те търсят нас. Мене и Скудър, и всички, които са с нас.

Лестър ги изгледа със съмнение и каза:

— Не е възможно да знаят кои сме ние.

— Отвикнала съм да употребявам думата невъзможно, когато говоря за мороните — каза Черити сериозно. — Освен това в този град има поне един човек, който очаква точно определени хора.

— Стоун? — съмнението на Скудър не можеше да остане незабелязано.

Черити отново сви рамене, оттегли се предпазливо няколко крачки навътре в прашния коридор на сградата и облегна оръжието си на стената, така че да й бъде подръка. После бръкна в джоба си, извади комуникатора и го включи. На миниатюрния екран се появи лицето на Даниел Стоун и още преди изображението да се стабилизира, лицето прие укорително изражение.

— Капитан Леърд! — каза той. — Виждам, че не сте се вслушали в съвета ми и сте…

— Затворете си устата, Стоун — прекъсна го Черити грубо. Глупаво или не, но тя изпитваше към миниатюрното холографско изображение същия гняв, който би предизвикал реалният Даниел Стоун. — Ние сме в клопка. Приятелите ви знаят добре кои сме. И в момента започват да стягат обръча около нас.

Стоун бе поразен.

— Какво се е случило? — попита той лаконично.

Черити му разказа накратко, а лицето на Стоун ставаше все по-угрижено.

— И какво очаквате сега от мен? — попита той, след като изслуша обяснението. — Бих искал да ви припомня, че ви посъветвах да не завладявате металохода. Това, че сте успели и че все още сте живи, е истинско чудо. Но да оставим тия неща. Казвате, че блокират улиците?

Черити кимна.

— Това може да означава две неща — продължи Стоун замислено. — Те или ще изравнят целия квартал със земята — нещо, което смятам за малко вероятно — или ще пуснат търсач.

Черити видя с крайчеца на окото си как Лестър изведнъж потръпна при тези думи.

— Търсач? — повтори тя. — Какво е това?

— Ще го познаете, когато го видите — каза Стоун тайнствено. — Ако това се случи, капитан Леърд, включете това устройство, оставете го там, където е, и бягайте колкото можете по-бързо.

— Звучи направо успокояващо — промърмори Скудър. — Начинът, по който ни окуражавате, е доста странен. Какво, по дяволите, е този търсач?

— Е, добре — каза Стоун с въздишка. — Спомняте ли си съществото, на което се натъкнахте в руините на Кьолн?

Скудър кимна и започна да пребледнява.

— А сега си представете създание, което преследва такива същества — продължи Стоун спокойно.

Скудър пребледня още по-силно и предпочете да не задава повече въпроси.

— Къде се намирате сега? — попита Стоун, отново извърнат към Черити.

Не беше лесно да отговори. Недоверието й към Даниел Стоун все още не бе затихнало. Но логиката на мисълта й доказваше, че Стоун и досега можеше да ги предаде. След кратко колебание Черити отговори на въпроса му.

— Това значи, че сте само на няколко преки от Световния търговски център — каза Стоун. — Ако успеете да се изплъзнете от отрядите, които претърсват района, ще имате реален шанс.

— Търговският център?

Стоун се усмихна:

— Компютърният център, за който ви разказах, заема долните осем етажа. А собственият ми скромен апартамент е на върха.

— Прилича ти — процеди Черити.

— Винаги съм бил човек с добър вкус — каза Стоун с усмивка.

— Би могло да се нарече и мегаломания — отвърна Черити и направи нервно движение с ръка, когато Стоун понечи да отговори. — Има още един проблем.