Волфганг Холбайн - Ад от огън и лед

Стоун я погледна въпросително.

— Не можем да унищожим компютъра — продължи тя. — Изгубихме цялата си екипировка, когато унищожиха самолета ни.

— Това е неприятно — отвърна Стоун невъзмутимо. — Но не може да се промени. И без това с една бомба едва ли щяхте да нанесете значителни щети на компютърната система. Мороните понякога са ужасно наивни, но не и глупави. За да разрушите системата, трябва да взривите цялата сграда.

— Но тогава…

— Напълно достатъчно ще бъде, ако унищожите едно точно определено хранилище на информация — продължи Стоун. — Ще го откриете в помещение на третия етаж. За щастие, мороните бяха така любезни да запазят старата номерация на стаите. Апартаментът е с номер 3211.

— А как си представяте това — просто влизаме и започваме бясна стрелба?

— Никой не е твърдял, че ще бъде лесно — отговори Стоун с негодувание. — Но не е невъзможно. Аз не съм единственото човешко същество в Ню Йорк, капитан Леърд. Ако поведението ви не бие на очи и ако използвате кодовия импулсен генератор, който ви дадох, никой няма да се усъмни в правото ви да влезете в сградата. Това е преимуществото на военната диктатура.

— А после? — каза Скудър и пое дълбоко въздух. — Какво ще стане след това, Стоун? Искате да ви повярваме, че едва ли не цялата военна машина на вашите приятели ще рухне само след като унищожим някакъв компютър?

— Разбира се, че няма — отвърна Стоун с леко нервна нотка в гласа. — Съответната информация се съхранява на още три или четири други места, които са ми известни. Но при повече шанс те ще загубят за часове, а може би за дни, контрола над по-голямата част от флотата. Ако вашите приятели в Кьолн си разбират от работата, това време ще им бъде достатъчно, за да вдигнат във въздуха трансмитерната станция на Северния полюс.

Нещо подсказваше на Черити, че нямаше да бъде така лесно. Сто пъти бяха обсъждали плана с Хартман. Новият комендант на бункера в Айфел 2 2 Айфел — планина в Германия — Б.пр. я бе уверил, че няма да бъде проблем да изстреля ядрена ракета към Северния полюс с такава точност, че от приземилия се там гигантски космически кораб на мороните и трансмитера на материя да остане само радиоактивен кратер. Но всичко това бе само теория. Практическото изпълнение на плана бе свързано с толкова много „ако“ и „обаче“, че в един момент Черити се отказа да разсъждава повече за евентуалните препятствия. Освен това, този следващ, втори етап на нейната безумна мисия, бе все още далеч. Първият етап бе истинска дреболия — да отидат на място, което е неизвестно, там да открият нещо, от което никой нямаше и понятие как изглежда, и после да направят нещо, но какво — Стоун не можеше да каже. Без да забравят още една подробност — да оцелеят в тази налудничава акция и да се върнат невредими.

— Нещо става тук — каза Скудър откъм вратата.

Черити го погледна бързо и отново се обърна към Стоун.

— А сега вървете, капитан Леърд — каза Стоун. — Направете точно това, което ви казах. Тук, в Търговския център, има трансмитер на всеки етаж. Ще програмирам всичките апарати така, че вие да бъдете изпратени до релейната станция на Северния полюс и оттам да бъдете предадени незабавно към сателита до Слънцето точно за една минута.

— Една минута откога?

— От момента, в който унищожите компютъра.

— А ако не успеем?

— Няма да има безплатни билети до Слънцето — каза Стоун развеселен.

— Някой ден пак ще се върнем към този разговор — заплаши го Черити, но електронното копие на Даниел Стоун се усмихна още по-широко.

— Това не би имало някакъв смисъл, капитан Леърд — каза той. — Очевидно, вие постоянно забравяте, че говорите с един компютър. Реалният Даниел Стоун няма и понятие от това, което обсъждаме.

— Престани най-после да спориш с това транзисторно радио и ела тук! — каза Скудър остро.

Черити го погледна с уплаха, но послушно се приближи и хвърли поглед навън към улицата.

Междувременно броят на мороните, които блокираха улицата, бе нараснал трикратно. Те вече не стояха неподвижно, а се движеха нервно; някои бяха вдигнали поглед към небето, като че ли търсеха нещо.

Последната мисъл извика неприятна асоциация в съзнанието на Черити. Тя реши да не мисли повече за това, обърна се рязко и каза:

— Да изчезваме оттук.

Продължиха по коридора на сградата и след малко излязоха в малък заден двор, затворен със зидове от всички страни. Черити се поколеба за миг. Погледът й обходи зеещите празни прозорци, но тя никъде не откри блясъка на рогова броня или искренето на безизразните очи на насекомите. Прекосиха ходом заградения правоъгълник и влязоха в съседната сграда.