Волфганг Холбайн - Ад от огън и лед

Черити инстинктивно пое към дясната част на склада, за да потърси прикритие между безразборно нахвърляните сандъци и контейнери, но Лестър я спря и всички затичаха с широки крачки към отсрещната стена.

В мига, когато я достигнаха, първите морони нахлуха през вратата и незабавно откриха огън. Секунда по-късно Черити бе доволна, че не последва първоначалния си импулс. Старите дървени каси мигновено избухнаха в пламъци и дясната част на склада за секунди се превърна в пламтяща клада.

Измъкнаха се през малка врата в задната част на сградата, озоваха се отново под открито небе и хукнаха с всички сили към друг подобен склад в съседство с първия. И тази сграда бе стара и полуразрушена, но помещението бе напълно празно, явно стоките, които са били съхранявани тук, са представлявали интерес за нашествениците.

Чу се хор от пронизителни подсвирвания. Внезапно част от стената зад Скудър се оцвети в тъмночервено и топлинната вълна ги блъсна в лицата, когато мравките откриха огън по сградата.

Продължиха да бягат и скоро откриха втора врата, през която можеха да напуснат склада, но мороните бяха просто по-бързи от всеки човек. До вратата оставаха още около тридесетина крачки, когато първите мравки нахълтаха в помещението и светкавично откриха огън по тях. Наоколо изригнаха бели гейзери от разтопен бетон.

Черити се хвърли отчаяно наляво, направи кълбо и стреля след кратко прицелване. Лазерният лъч не улучи мравката, за която бе предназначен, но попадна във вратата зад нея и насекомото се свлече с крясък на пода, обсипано с дъжд от разтопен метал. Скудър и Лестър също отвърнаха на огъня на нападателите и поне единият от двамата стреляше с прецизността на машина — светкавиците проблясваха точно на интервали от половин секунда и всеки изстрел попадаше в целта. Стреляха, докато не остана никой жив от преследвачите.

Черити се надигна от пода и съвсем не беше изненадана, когато видя, че именно Лестър се бе справил почти сам с мороните. Скудър го гледаше втренчено и лицето му променяше израза си между изумление и ужас. Лестър отново не допусна възможност да му бъдат задавани въпроси, започна да ръкомаха нетърпеливо със свободната си ръка и извика:

— Бързо! Сигурен съм, че идат още много!

Лестър бе напълно прав. Успяха необезпокоявани да напуснат склада и прекосиха по-голямата част от пристанищния квартал, но това бе само кратко затишие. От другия бряг на река Хъдзън в небето се издигаха гигантски пламъци, а облаци черен дим се стелеха над една трета от хоризонта. Над града се разнесе грохотът на непрекъсната поредица мощни експлозии, а ята планери се носеха в небето и продължаваха ожесточената стрелба в цел, която не се виждаше. Черити разбра, че по някакъв начин бяха успели да спрат металохода. Целта, която обстрелваха планерите, беше неподвижна.

Непонятно защо, в първия момент тя изпита облекчение. Разбира се, щеше да бъде по-добре за тях, ако гигантската машина прекосеше реката и навлезеше в града. Това щеше да задържи за продължително време насекомите и те сигурно щяха да се въздържат от преследване. Въпреки това представата за възможното опустошение по пътя на машината й се стори просто непоносима.

Градът бе превърнат в крепост на извънземните. Бяха го завладели, до последното кътче, и без съмнение бяха прогонили всяко човешко същество. Но Ню Йорк си оставаше човешки град. Ню Йорк, и преди всичко Манхатън, винаги бяха нещо повече от град. Беше време, когато самото име бе израз на целите на борбите на човечеството: свобода, мир, равенство. Може би по други места на света тези идеали бяха намерили по-пълно осъществяване, отколкото в Ню Йорк, но за Черити бе непоносима мисълта да види Манхатън, опустошен от това половинкилометрово стоманено чудовище.

Затишието явно нямаше да продължи дълго — над пристанищния квартал започнаха да се събират все повече планери. Те летяха много ниско и бавно, и Черити напразно се опитваше да намери друго обяснение за действията им, освен че търсеха именно тях. През непрестанния тътен на взривовете и воя на двигателите на планерите все по-често се долавяха характерните пискливи звуци, с които общуваха извънземните насекоми. Не ги виждаха, но Черити чувстваше, че обръчът около тях се затяга.

Лестър внезапно спря и вдигна ръка.

— Там има нещо — каза той.

Черити и Скудър замръзнаха на място и се ослушаха, но не доловиха нищо. Лестър обаче не продължи, а трескаво размаха ръка, сочейки им вратата на едно полуразрушено здание вдясно от тях: