Волфганг Холбайн - Ад от огън и лед

Един след друг напуснаха централата. Гледката в коридора бе останала непроменена. Беше по-топло, но кафяво-сивият метал бе все още скрит под дебелата ледена броня. Сигурно бяха необходими още часове, ако не и дни, за да се разсее жестокият студ, който бяха донесли от Забранената зона.

Черити понечи да тръгне надясно — в посоката, откъдето бяха дошли, но Лестър поклати енергично глава и посочи другата страна. Всички го последваха, без да кажат дума.

Приглушеният грохот на експлозиите не стихваше и машината се клатеше все по-силно, докато Лестър ги водеше през лабиринт от коридори и тесни вити стоманени стълби. На Черити й се стори за миг, че забелязва някакво движение, но те отминаха бързо и тя не бе напълно сигурна. Малко преди да стигнат Делта си, страхотен взрив разтърси машината и едва не я преобърна. Силният тласък, когато тя се върна в хоризонтално положение, ги извади от равновесие и те полетяха.

— Мисля, че вече действат сериозно — каза Скудър, като се опитваше да се изправи с мъка. — Още няколко такива попадения, и цялото това нещо ще се разпадне.

— Близо сме — каза Лестър. Той посочи една врата в дъното на коридора, пред която се намираше нещо безформено, направено отчасти от метал, отчасти от избуяли ледени израстъци, които бяха задушили механичния живот. — Бързо!

Всички го последваха. Вратата обаче не се отвори. Механизмът бе замръзнал и Скудър трябваше да помогне с къс огнен изстрел от оръжието си. Металът се деформира от изстрела и вратата само се открехна, все пак достатъчно, за да се промъкнат през пролуката. Озоваха се в хангар с формата на полукръг, в който се намираха дузина странни летателни апарати. Повечето бяха малки, едноместни и както всичко във вътрешността на металохода, бяха сковани в броня от напукан млечнобял лед. Лестър посочи един по-голям силует и без да ги изчака, хукна към него. Едва като приближиха на няколко крачки, Черити успя да различи формата му под планината от лед. Приличаше на изтънен напред клин и имаше три къси крила, заварени по логиката на някаква тотално безумна геометрия към корпуса. Съдейки по разположението на илюминаторите, вътре едва ли можеше да се заеме седнало положение.

Лестър напразно дърпаше вратата. Тя бе замръзнала и не помръдна дори тогава, когато с точно дозиран и разпределен на широка площ енергиен изстрел, Скудър превърна ледения слой върху машината в пара. Лестър изруга, хвърли ръкавиците си и изруга отново, като изгори пръстите си във внезапно нажежения метал. След няколко мига от вътрешността на машината се чу тихо бръмчене и вратата се отвори неохотно и със скърцане.

Кабината бе достатъчно голяма за четири или пет човека, но толкова ниска, че те трябваше да лежат един до друг. Освен това местата бяха оформени не за човешки тела, а за телата на гигантските мравки войници. Черити хвърли изумен поглед към хаоса от странни контролни уреди. Лестър и този път не й даде възможност да задава въпроси, а я тласна заедно със Скудър през ниската врата. Самият той влезе последен, като пълзеше на ръце и колене. Още преди входът да се затвори, той започна да работи с бутони и ръчки и пултът за управление на самолета като че ли оживя. От дюзите на климатичната инсталация полъхна топъл въздушен поток.

— Ще трябва да отговорите на куп въпроси, Лестър, когато се измъкнем оттук — изръмжа Скудър заплашително.

— Ще го направя — отвърна Лестър. — Ако се измъкнем оттук.

Някъде под тях заработи двигателят на самолета и последните остатъци от лед изчезнаха от предното стъкло. Силните фарове очертаха ослепително ярки ивици в хангара. Черити замижа, когато Лестър натисна друг бутон на пулта и големият люк на противоположната стена на хангара започна да се отваря със скърцане.

Двигателят като че ли прекъсна няколко пъти, но възстанови ритъма си и заработи равномерно. Вратите на люка се отваряха с плъзгане и вече се виждаше, че небето навън бе изпълнено от планери. От време на време проблясваха ярки пламъчета и металоходът потръпваше при експлозиите на попаденията. Черити не можеше да проумее как все пак тази машина продължаваше да се движи след нанесените поражения. Металоходът бе колос с фантастични размери, но мороните го обсипваха с невероятен огън. Енергията, която изпращаха в гигантския стоманен корпус би стигнала да се изпари цял самолетоносач.

— Какво чакате? — попита тя нервно.

Лестър й хвърли бегъл поглед, но не пролича, че се готви за старт на самолета.