Волфганг Холбайн - Ад от огън и лед

— По-добре ли сте?

Черити не можеше да контролира дори говора си, но даже и да не беше така, едва ли щеше да отговори. Тя гледаше втренчено Лестър със смесица от ужас и нарастващо объркване. Потокът от свръхестествена топлина продължаваше да струи от ръката на Лестър в тялото й. Всъщност това не бе топлина, а поток от възбуждаща пулсираща сила, която не прогонваше студа от тялото, но го правеше поносим. В съществото й като че ли се вливаше и нещо друго, нещо страшно и напълно чуждо, което все пак й се стори познато.

Черити чу стон и с мъка обърна глава. Скудър бе застанал прав до нея, с окървавени ръце и лице, полуоблегнат на някакъв разбит апарат. Лестър бе протегнал ръце — лявата върху рамото на Скудър, дясната продължаваше да лежи върху нейното рамо. Черити разбра по изражението на Скудър, че в тялото му се вливаше същия този поток от свръхестествена сила, който запази живота им.

— Мислите ли, че сега ще се справите сами? — попита Лестър. — Аз трябва да се погрижа за управлението.

Разумът й отказваше да го приеме — въпреки това Черити усети неподправена загриженост в гласа му. Тя кимна леко и Лестър с две бързи крачки се озова отново пред пулта за управление на металохода.

Черити залитна. Притокът на живителна енергия бе престанал в мига, в който ръката на Лестър се отдели от рамото й, и след част от секундата отново изпита свирепия студ. Сега обаче студът бе поносим. Все още мъчителен, но не и смъртоносен. Като че ли част от свръхестествената сила на младия воин се беше вляла в нея и сега я бранеше.

Черити обърна мъчително глава, погледна първо Скудър, после сгърченото тяло на Фалър в краката си. Не бе необходимо да се навежда към него, за да разбере, че бе мъртъв. Никой не би могъл да оцелее при този смъртоносен студ.

— Фалър… — прошепна тя. — Той…

— Не можех да направя нищо за него — каза Лестър. — Съжалявам. Можех да спася само вас двамата.

И този път нотката на съжаление в гласа му бе истинска. Объркването на Черити растеше. Вече не бе в състояние да идентифицира Лестър със същия човек, който само преди час бе убил един от другарите си, направляван единствено от безмилостната пресметливост на машината, установила опасност за задачата си. През последните часове тя неколкократно бе сравнявала поведението му с поведението на робот, но сега съзнаваше, че това сравнение бе погрешно. Нещо владееше Лестър, но то не беше машина.

Тя откъсна поглед от трупа на войника и с мъка се затътри към пулта за управление. Всичко в залата бе покрито с дебела ледена броня, и ръцете й оставяха кървави следи там, където се опреше. Успя с неимоверни усилия да вдигне глава и да погледне шестоъгълния екран.

Картината изтръгна от гърлото й възглас на изненада.

Машината продължаваше движението си напред. Пейзажът на екрана се люлееше плавно в такт със стъпките й, но нямаше нито снежна виелица, нито скована в лед земя. Пред тях се простираха заоблените хълмове на местността южно от Ню Йорк, огрени от яркото слънце на август само минути, след като бяха пробили стената от замръзнал въздух. Очевидно преградата на студа около Ню Йорк действаше само еднопосочно. Въображението на Черити не бе в състояние да изгради представа за техниката, способна на това постижение.

— Сигурно знаят, че идваме — каза тя.

— Естествено. — Лестър кимна и посочи една точка в горния десен ъгъл на екрана. — Вижте.

Черити премигна няколко пъти, тъй като очите й бяха все още насълзени от студа, но успя да види какво бе открил Лестър: в тази част на небето кръжеше ято дребни сребристи точици. От време на време се забелязваше ярко оранжево присветване, когато някой от планерите променяше позицията си, но корабите не се приближаваха. Очевидно екипажите им притежаваха здравословен респект пред автоматичната отбранителна система на металохода.

Или очакваха нещо друго…

Погледът й се откъсна от малката флотилия от планери и претърси хоризонта.

След всичко преживяно досега гледката й подейства като шок. Очаквала бе да намери Ню Йорк в развалини, опустошен също като другите големи градове, които бе видяла след половинвековния си сън. Нищо подобно. Небостъргачите на Манхатън си стояха непокътнати, на фона на небето се очертаваше познатият силует на града. Машината вече бе навлязла в някогашната територия на града, но непосредствено пред тях се простираше само буйна зелена растителност и зловещите бледочервени растения, които нашествениците бяха донесли със себе си на Земята. Само тук-там от джунглата стърчаха още необрасли развалини от сгради или се виждаха участъци от изоставен път. Разрушението, изглежда, бе спряло пред Манхатън. Това не помогна на Черити да се успокои.