Волфганг Холбайн - Ад от огън и лед

Черити нямаше смелост да погледне екрана. Причините бяха две. Първата бе стената от млечносив замръзнал въздух, която се извисяваше пред тях и приближаваше застрашително. Лестър твърдеше, че преградата бе с дебелина само няколко десетки метра и че металоходът би могъл да я пробие. Не им оставаше нищо друго, освен да заложат живота си на тази надежда. Втората причина бе самият Лестър. Температура в централата би трябвало да вкамени всяко живо същество само за част от секундата.

Но не и Лестър. Фигурата му се беше превърнала в гротескна ледена статуя. При всяко негово движение се чуваше пукане и скърцане, като че ли някой движеше стъклена марионетка, но той все още бе жив.

— Колко… остава… още? — с мъка прошепна Скудър. Думите му едва се разбираха. Зъбите му тракаха силно и когато той се опита да вдигне оръжието и да стреля отново в стената, не успя, тъй като ръцете му бяха вцепенени.

— Само няколко минути — отвърна Лестър. — Ще издържите.

Черити би се изсмяла, стига да можеше. Не смееше дори да говори, тъй като внезапно я обзе абсурдната представа, че думите се превръщат в остри късчета лед, които нараняват езика и устата. Треперейки, тя се притисна по-плътно до Скудър и Фалър. Бяха изправили Фалър, все още в безсъзнание, в полуседнало положение и бяха седнали плътно до него, за да се топлят взаимно с телата си. Черити дори не знаеше дали Фалър бе още жив. Лицето му се беше превърнало в бяла маска, а материята на униформата му бе втвърдена от студа и се чупеше при по-силен натиск.

Внезапно нещо се промени в ритмичния грохот на стъпките на металохода, който продължаваше неотклонно пътя си. Мислите на Черити бяха объркани и неясни, като в мъгла от умора и отпадналост. Все по-силно я мамеше изкушението на топлината и нарастващото желание просто да затвори очи и да се отпусне, без да усеща повече никакъв студ, никаква болка, никаква умора, само тъмен, безкраен сън. Чувала бе, че бялата смърт била приятна — очевидно още една от многобройните заблуди. Сигурно щеше да бъде ужасна смърт. Студът отдавна бе проникнал в костюма й и като че ли всяка клетка на тялото й пареше.

Металоходът отново бе разтърсен от глух тътен и Черити усети как този път гигантската машина бавно се наклони странично и едва в последния момент възстанови равновесието си. Тя обърна замъглените си от сълзи очи към екрана и видя само безкрайната сива стена; замръзнала безцветна мъгла с неподвижни тъмни воали, която обхващаше Вселената от единия до другия край.

— Внимание! — изкрещя Лестър. — Сега!

Чудовищен тътен разтърси машината и сътресението отхвърли Черити към екрана. Образът върху него се наклони рязко встрани, подът под краката им се наклони и мощният корпус бе разтърсен от вибрации, които ги отхвърляха от пода. Прозвуча пронизителен стенещ звук, последван от страховития трясък на разрушаващ се метал. Сивата мъгла внезапно изчезна от екрана и в залата нахлу ярката до болка слънчева светлина.

Вибрациите на пода и смразяващите трясъци и тътнежи не преставаха. Шумът стана оглушителен, Черити с вик притисна ушите си с ръце, без това ни най-малко да го спре. За момент шумът стана по-непоносим от студа. Мощни удари разтърсваха корпуса на металохода, а картината на външния свят на големия екран продължаваше да се люшка наляво-надясно. Нещо се пречупи с трясък дълбоко под краката им, после подът се наклони рязко, тримата загубиха равновесие от мощния тласък и бяха изхвърлени във въздуха.

Черити спря падането си в стоманена стена. Металът бе толкова студен, че бузата и лявата й ръка залепнаха за него в мига, в който го докоснаха. Кожата й бе нечувствителна от студа, но когато се отблъсна с мъка от стената, по метала останаха кървави парчета кожа и тя усети как кръвта се стича по лицето й. Всичко се въртеше около нея. Тя се опита да се изправи, но силите не й достигнаха. Сега студът се нахвърли върху нея подобно на хищен звяр, изчакал търпеливо удобния момент. Тя се закашля, свлече се на колене и лакти и усети как сетивата я напускат. Мислите й се въртяха в бесен вихър, иззад който дебнеше нещо повече от нормално безсъзнание.

Вероятно никога дотогава през живота си не бе стигала така близо до смъртта, както сега. Този път нещо буквално я изтръгна от ноктите й. Една здрава ръка я сграбчи за рамото и я изправи, после усети, че нещо я тласна напред и отново я хвана здраво — и тогава по тялото й пропълзя пулсиращ, почти болезнен поток топлина!

Черити отвори смаяна очи и видя лицето на Лестър. То бе покрито със слой скреж, който, подобно на посмъртна маска, възпроизвеждаше контурите му. Но имаше нещо под тази маска… имаше някаква промяна. Не осъзнаваше какво. Не беше външна промяна, нито промяна в погледа. Беше нещо зловещо, някакво движение непосредствено под повърхността на видимото, изменение в посока, която бе толкова неуловима, колкото и характерът на самата промяна.