Волфганг Холбайн - Ад от огън и лед

Тя прогони мрачните мисли и се доближи до Лестър. Погледът й машинално се плъзна по екрана, преди да се насочи към лицето му.

— Какво смятате да правите? — попита го тя. — Да ни убиете?

Лестър поклати глава, без да я поглежда.

— Тук сме в безопасност — каза той. — Тази машина умее добре да се защищава сама. Трябва да изпратят цяла въздушна флотилия, за да я спрат.

— Да — отвърна Черити, — или една-единствена ракета с достатъчно голям боен заряд. Не мислите ли за такава възможност?

Лестър се усмихна, после отново поклати глава.

— Разбира се — каза той. — Но те няма да посмеят.

— Защо не? — учуди се Черити.

Лестър посочи екрана и каза:

— Намираме се на не повече от двадесет мили от града. Този металоход е голям, капитан Леърд. Невероятно голям. За да бъде спрян този колос, е необходима водородна бомба. Те няма да се осмелят да взривят такова оръжие в непосредствена близост до своята главна квартира.

На Черити остана надеждата, че той има право.

— Добре — каза тя. — Но ние не можем да влезем в града, Лестър. Там ще ни очаква цяла армия.

— Имам го предвид — каза Лестър спокойно. — Не се безпокойте, капитан Леърд, ще се погрижа за това те да имат друго занимание, вместо да ни търсят.

Тя не каза нищо повече — може би единствено защото не бе сигурна дали ще успее да се овладее, ако продължи разговора с Лестър. Обърна се безмълвно и се върна при Скудър и изпадналия в безсъзнание Фалър.

Ръцете на Стоун започнаха да треперят още в мига, в който вратите на асансьора се затвориха зад гърба му. Бе вложил всичките си сили и самообладание, за да продължи да играе ролята на несъпричастен свидетел, докато, застанал до инспекторите, наблюдаваше радарното изображение на приближаващия металоход. Самообладанието го бе напуснало окончателно, бе паднало като маска от лицето му. Ръцете и коленете му трепереха, дишаше ускорено и бе сигурен, че ако можеше да погледне лицето си в огледало, то щеше да бъде бледо като на мъртвец.

Всичко бе загубено. Можеше да се смята за мъртъв, освен ако не станеше някакво чудо.

Докато асансьорът пълзеше бавно нагоре, обзелата го паника отслабна, той се поуспокои, овладя треперенето и започна да обмисля отчаян, безразсъден план за действие.

Когато след малко Даниел Стоун излезе от асансьора на етажа на своя апартамент, който се намираше на върха на небостъргача, високо над покривите на Манхатън, по лицето му не личеше и следа от вътрешната душевна буря. Напротив, той изглеждаше спокоен и невъзмутим. Само погледът му издаваше лека нервност, но той не се и опитваше да я прикрие. Напротив: тя беше част от плана му.

Когато Стоун влезе, Гурк бе седнал на стол до прозореца, клатеше крака във въздуха и гледаше надолу към града.

— Нужна ми е твоята помощ — каза Стоун.

Лицето на Черити бе покрито с мехури като от изгаряне и тя отдавна не усещаше пръстите на ръцете и краката си. Цифровият термометър бе престанал да показва температурата. При вдишване леденият въздух първо прерязваше гърлото й като натрошени стъкла, а после гореше като огнена лава. Задната стена на залата бе превърната в странна скулптура от големи черни дупки, прогорени в метала, и стомана, стекла се в необичайни форми като восък на слънцето на пустинята. Скудър периодично даваше изстрели в стената и в същия ритъм в лицата им и незащитените части на тялото му удряше нова гореща вълна. Нещо вече гореше зад разбитата стена, но червено-оранжевите пламъци излъчваха само светлина, но не и топлина към опустошената зала. През последните минути металоходът на няколко пъти губеше ритъма на крачките си, а веднъж дори спря на място. Черити не знаеше дали това се дължеше на повредите, които Скудър вероятно бе нанесъл на апаратурата за управление с непрестанния огън на лазерното оръжие, или на външната температура, която продължаваше да спада, въпреки че отдавна бе преминала границата на мислимото.

Бяха още живи, противно на всякаква логика, но никой не знаеше колко още можеха да издържат. Лестър бе казал, че са на не повече от десет минути от границата на Зоната на смъртта. Ако бе прав, сигурно и времето бе замръзнало в тази част на света, защото течеше много по-бавно и мъчително от нормалното.

Бяха нападнати още два пъти — първия път от цяла флотилия малки бойни кораби, които обсипаха металохода с градушка от лазерен огън, преди автоматичната отбранителна система на гигантската машина да ги прогони от небето, а втория път — от дузина странни верижни машини, които изникнаха изневиделица от снежния ураган пред тях и се опитаха да обкръжат стоманения колос. Металоходът просто премаза две или три машини, преди останалите да се оттеглят.