Волфганг Холбайн - Ад от огън и лед

Стоун погледна инспектора. Би дал дясната си ръка само да можеше да проникне в мислите под студеното бяло чело от рогова броня.

— И… какво значи това? — попита той.

— Всички военни бази и подразделения са приведени в пълна бойна готовност — каза инспекторът. — Вашата задача е да осигурите готовността на помощната армия от хора. Ако скокът се състои преждевременно, ние трябва да бъдем готови, гладко и в съответствие с правилата, да проведем мерките за евакуация.

Стоун го изгледа с разширени очи и този път бе невъзможно да скрие израза на ужас от лицето си. Може би и инспекторът го бе забелязал, но дори и в такъв случай едва ли би могъл да разбере истинската причина, поради която Даниел Стоун бе пронизан от ужас до мозъка на костите си.

Причината за това не беше мисълта, че на планетата вероятно предстоеше да избухне война, в сравнение с която двете световни войни бяха невинна детска игра. Не и мисълта, че скоро ще се наложи да се запознае с единственото нещо, от което се страхуваха самите морони. Всичко това му беше известно още отпреди около три месеца и той бе предприел определени мерки за деня, в който щеше да се случи, ако се случеше.

А може би от тези мерки вече нямаше да има голяма полза.

Не! Страхът на Стоун не бе свързан със скока и това, което щеше да последва. Той мислеше единствено за една банка с данни в огромния изчислителен център, който заемаше трите долни етажа на сградата. В една точно определена част на тази информационна банка, с безмилостна прецизност, до последната десета от секундата, бе записана и зашифрована цялата негова личност, всяка мисъл, преминала някога през съзнанието му, целият му живот. Той мислеше за това единствено съществуващо доказателство за неговата измяна и за плана, който бе съставил, за да унищожи тази информация. Освен това съзнаваше, че в града вече са въведени някои мерки, което при мороните беше еквивалентът на извънредно положение.

Това означаваше, че ключът, който бе подхвърлил на капитан Леърд и нейните приятели, вече не пасваше в ключалката.

Час по-късно Черити вече не бе убедена, че идеята на Лестър беше добра. Някак си все пак успяха да се изкатерят по стълбата до терасата. Черити откри, че дотогава не е знаела истински какво значи думата виене на свят. В минали времена, когато тази планета бе нейната родина и още не бе превърната в днешния ад, тя няколко пъти бе изкачвала планински върхове и се смяташе ако не за способна, поне за средна алпинистка. Никога обаче не бе опитвала да изкачи стълба с височина сто и петдесет метра!

Всички бяха така изтощени, че се проснаха неподвижни на тясната платформа в горния край на стълбата и чакаха, докато отново почувстват изтръпналите си ръце и рамене.

Както винаги, и сега Скудър се възстанови пръв от изтощението, стана прав и хвърли поглед надолу, но в същия миг се смъкна светкавично на пода.

Терасата, която отдолу изглеждаше като сребриста драскотина в стоманеното небе на залата, се оказа и в действителност не много по-широка; имаше около метър широчина, а такъв лукс като парапет никога не бе притежавала.

Скудър пребледня, когато пълзешком се примъкна предпазливо напред и погледна в бездната. Подът на залата със странните машини и още по-странните обитатели се губеше безкрайно дълбоко под него. На Черити също се замая главата, когато след малко се надигна и също като Скудър, пълзейки по колене и ръце, измина няколко крачки по терасата и отправи поглед надолу. Потръпна цялата само при мисълта, че ще трябва да прекосят залата по цялата й дължина, като пълзят по широката само една крачка метална лента. Дори и да останеха незабелязани, което щеше да бъде следващото чудо, все някъде щяха да направят погрешна стъпка и да полетят надолу, или щяха да бъдат просто изхвърлени от тясното мостче при някое от мощните сътресения на металохода.

Преди Черити да успее да измисли още поне дузина варианти с неблагоприятен изход, което винаги й се удаваше, Лестър и другите воини също се изправиха. Черити отново съзря признаците на паника по лицето на Филипсен и без да се колебае, направи единственото, което сметна за разумно — обърна се, без да издава страха си от бездната, тръгна с изправено тяло и сигурни, уверени крачки.

Не беше толкова лошо, колкото си го бе представяла. Беше още по-лошо.

Откакто бяха на борда на тази невероятна машина, подът под краката им непрестанно се тресеше и подскачаше, понякога се наклоняваше наляво-надясно като палубата на кораб в открито море, понякога като че ли се изплъзваше изпод краката им, когато колосът правеше поредната крачка. Черити бе вече привикнала донякъде с това и почти не й правеше впечатление, но тук, на терасата, всяка секунда беше опасно приключение. На няколко пъти тя загуби равновесие, но успяваше да се свлече на колене и лакти, мъжете след нея се справяха не по-лесно. Истинско чудо бе, че все още всички се крепяха върху тясната метална ивица.