Волфганг Холбайн - Ад от огън и лед

— Много неща, които ние — хората, вършим, са безсмислени — отговори Стоун. — Може би това е причината, поради която Космосът е завладян от Морон, а не от нас.

— Това обяснение звучи логично — каза инспекторът. Стоун искаше да възрази, но сега мравката го прекъсна с нетърпелив жест на едната от четирите си ръце. — Необходимо е да се явите в командния щаб.

— Защо? — запита Стоун.

Инспекторът се завъртя кръгом, без да даде отговор, и влезе в асансьора, който го бе чакал с отворени врати. Стоун побърза да го последва, без да повтори въпроса си. От всички военни подразделения от шестоноги насекоми, които бяха под неговата власт, единствено инспекторите не бяха подчинени на заповедите му. Затова търпеливо зачака асансьорът да достигне целта си.

Коридорът бе облян от ярка слънчева светлина. Стоун примижа, тъй като очите му бяха привикнали към мътния полумрак в подземния етаж на небостъргача, където се намираше килията на Гурк. През последните дни той бе прекарал доста време долу и трябваше да си признае, че бе занемарил твърде много задълженията си като губернатор и управител на града и това сигурно бе им направило впечатление.

Осъзна грешката в разсъжденията си — мороните не бяха същества, на които нещо правеше впечатление. Сигурно сравнението с машина, което бе изградил в съзнанието си, далеч не беше точно. Всички тези безбройни отделни същества някак си действаха точно като частите на нещо по-голямо и комплексно. Колелца в общ механизъм, който едва ли съзнаваше какво върши, но в резултат се получаваше смислено действие. През годините, докато бе работил за тях и заедно с тях, научил поне едно — думите недоверие и подозрение им бяха непознати. Ако те стигнеха до заключението, че той ги бе измамил или че вече не може да бъде използван надеждно, просто щяха да го елиминират. Всичко беше пределно просто и докато не предприемаха нищо, беше сигурен в безопасността си.

Стоун последва инспектора в едно обширно помещение в дъното на коридора. Преди половин век многобройните етажи на небостъргача бяха заети от стотици офиси и търговски бюра. На пръв поглед малко бе променено: в някогашния просторен офис, който заемаше площта на половината етаж и сега имаше многобройни ниски маси с присветващи компютърни монитори и друга електронна апаратура, документи и компютърни разпечатки, телефони. Във въздуха витаеше същата трескава активност, както в ония години, но все пак нещо липсваше.

Човешките гласове.

Ароматът на кафе, на парфюми и дезодоранти, смехът и споровете, животът.

Отново и с по-голяма сила Стоун изпит усещането, че се намира във вътрешността на гигантски компютър. Пред мониторите седяха четириръки морони, които вършеха работата си с прецизни бързи движения и много рядко разговаряха, издавайки кратки звуци, наподобяващи свиркане и цъкане. Всичко течеше бързо и гладко, като че ли бяха машини, неспособни за нещо друго, освен това, за което бяха създадени.

Инспекторът посочи към едно бюро, разположено до високия прозорец от бронирано стъкло. С неопределено, но неприятно чувство, Стоун видя, че зад обичайния компютър наред с нормалната мравка работничка седят две бели фигури на инспектори. В главата му проехтя беззвучна алармена сирена. Нещо важно се беше случило, докато бе разговарял долу с Гурк.

— Какво има? — попита, когато се приближиха към инспекторите.

Едно от съществата обърна триъгълния си череп и се втренчи в него с кристалните си очи, докато другото не отделяше поглед от монитора на компютъра, по който пробягваха непонятните знаци и символи на писмеността на мороните, и то така бързо, че отделните букви като че ли се сливаха една с друга. Очевидно тази скорост въобще не затрудняваше инспектора да следи текста.

— Някой се е опитал да проникне през защитния кордон — каза другият инспектор. — Наш патрул от роботи преди два часа е засякъл двама хуманоиди в този район.

Той направи движение с ръка и трепкащите поредици числа изчезнаха от екрана. Появи се изображението на черно-бяла снимка с много едър растер на заснежена местност, двадесет мили южно от Ню Йорк. По изопачените цветове и размитите контури Стоун заключи, че това е снимка с инфрачервени лъчи. Независимо от това, ясно се идентифицираха две човешки фигури, които бягаха на зигзаг и изпълняваха гротескни скокове, търсейки прикритие от стрелбата на лазерните оръжия на роботите.

— Какво необикновено има в това? — попита той. — Всякакви безумци непрекъснато се опитват да проникнат в Забранената зона.