Волфганг Холбайн - Ад от огън и лед

А може би не.

Неизбежното се случи, когато още не бяха преодолели и една трета от пътя. Черити чу зад себе си смразяващ вик и когато сепнато се обърна, видя Фалър точно в мига, в който тялото му, като застинало в някаква гротескна, неестествено наклонена назад поза, политаше в пропастта, а той размахваше безпомощно ръце. Още преди Лестър и Скудър да се хвърлят към него от две различни посоки, бе ясно, че няма да успеят. Викът на Фалър премина в див крясък, през това време той продължи да пада назад и накрая увисна под невероятен ъгъл над бездната, все още размахвайки лудо ръце и с изкривено от ужас лице.

И остана така.

Това не беше краткият миг на привидна безтегловност, в който тялото застива, преди да рухне надолу. Измина половин, после цяла секунда, през това време Скудър и другият воин се заковаха на място, след още една секунда Фалър спря да размахва ръце и смъртният страх от лицето му се замени с безгранично удивление.

Той не падна. Тялото му висеше над пропастта, наклонено назад под ъгъл над четиридесет и пет градуса, но някаква невидима сила го поддържаше.

Измина още една секунда, през която всички бяха вцепенени от видяното и бяха в състояние само да гледат с изумление. Тогава Лестър направи решителна крачка напред към ръба, сграбчи Фалър и с мощен тласък го изправи отново на площадката. Фалър инстинктивно се просна по-далеч от ръба, блъсна се в стената, обърна се и изгубил самообладание, погледна надолу.

В продължение на секунда никой не каза нищо, после Скудър извади от джоба си пакетчето с неприкосновения запас храна, протегна ръка над ръба на площадката и го пусна. Първоначално то полетя като камък надолу, после описа елегантна дъга и се приземи точно в краката на Скудър.

Черити погледна пакетчето почти със страхопочитание, после се наведе внимателно и колебливо протегна ръка надолу. Бездната, която се откри под нея, като че ли я привличаше със свръхестествена сила, за миг главата й се замая, но тя преодоля страха си, протегна още по-ниско ръка и тогава се натъкна на съпротивление. Не виждаше нищо, нито чувствуваше нещо, но все пак то беше там, пръстите й като че ли проникваха в една податлива, но здрава стена от вата или мека гума, която ги изтласкваше обратно с мека съпротива, без това да се чувства действително. Озадачена, тя се изправи отново.

Скудър я погледна сериозно. Лицето му изразяваше по-скоро страх, отколкото облекчение.

— Каква изненада, а? — запита той.

Черити кимна против волята си. Явно тази машина не бе никак примитивна. Въпреки всичко Черити не бе много изненадана. Всичко беше на мястото си. Може би най-загадъчното при мороните бе това постоянно противоречие между невероятна супертехнология и прости, почти примитивни машинарии.

— Поне остатъкът от пътя ни ще бъде по-лек — каза Лестър.

— Да — промърмори Черити. — Стига да нямат и някаква префинена алармена инсталация.

Продължиха и без други произшествия стигнаха другия край на терасата. Черити бе донякъде разтревожена, че досега бяха останали напълно незабелязани. Наистина — те пълзяха на височина повече от сто метра над залата и сиво-зелената материя на техните защитни облекла, а още повече димът във въздуха, осигуряваха прекрасна маскировка. Въпреки това за нея бе непонятно защо командният център на гигантската машина не се охранява по-добре.

От друга страна, това не бе бойна машина, а пътуваща фабрика. Във фабриките на старата Земя също нямаше въоръжени постове на етажите на управлението. Поне невинаги.

Успяха да се промъкнат дотук, без да бъдат разкрити и застреляни, но на това място вече щастието ги напусна.

Терасата свършваше на малка площадка, подобна на тази, с която започваше от другата страна на залата. От нея се спускаше друга стълба — странна конструкция от триъгълни метални плочи, заварени към стената на неравни разстояния, без никакви съединителни елементи. Но тя не водеше до полусферата на централата, а минаваше плътно покрай нея и стигаше до ниска триъгълна врата, която водеше отново във вътрешността на машината.

Осъзнала, че са попаднали встрани от целта Черити изпусна въздишка на разочарование. После се овладя, усмихна се окуражително на войниците и спусна крак на първото стъпало.

Знаеше, че не съществува опасност от падане, но в първия момент получи виене на свят. Колкото и да бяха масивни стоманените стъпала, те видимо вибрираха под тежестта й, а корпусът на огромната машина продължаваше да се люшка и подскача. Стъпалата бяха само десетина на брой, но Черити бе обляна в пот, когато накрая влезе през вратата и усети стабилна основа под краката си.