Волфганг Холбайн - Ад от огън и лед

Скудър също бе пребледнял по-силно от обикновено, Фалър и Филипсен трепереха с цяло тяло. Само Лестър не проявяваше и следа от несигурност.

Така бе поне до момента, в който той се наведе, за да мине последен през вратата и коланът с екипировката му се закачи на рамката й. Той успя да се справи бързо, но компасът му се откачи, издрънча на последното стъпало на стълбата, подскочи и безшумно изчезна в бездната.

Черити изтръпна, Лестър също изгуби част от непоклатимото си самообладание, когато осъзна, че тук липсваше невидимият парапет, който ги пазеше горе на терасата.

Той остана неподвижен за секунда, като гледаше с широко отворени очи надолу към залата, след което се завъртя рязко към Черити с намерението да подхвърли една от обичайните си забележки, но тя с поглед му даде знак да мълчи. Останалите двама войници не забелязаха малкото произшествие. Вероятно така бе по-добре, Филипсен не бе възвърнал все още самообладанието си. Черити бе сигурна, че той, а може би и Фалър, щяха да рухнат при първото натоварване.

Отдавна бе осъзнала грешката си, че послуша Хартман и взеха тримата войници със себе си, вместо да тръгнат само със Скудър и Нет, както възнамеряваше първоначално.

Въпреки младостта си, тримата мъже бяха отлично подготвени елитни воини, тренирани за екстремни ситуации. Но това тук не бе екстремна ситуация — това бе материализирано безумие. Тук нямаше никаква логика. Нищо предвидимо. Присъствието на мороните най-вече късаше нервите на войниците. Скудър бе роден и израсъл в свят, който вече принадлежеше на извънземните. От своето поколение Черити сигурно бе имала най-продължителен контакт със звездните нашественици и бе успяла по някакъв начин да привикне с тях. Фалър, Лестър и Филипсен не бяха имали тази възможност. Тя трябваше отново да си припомни, че също като нея, тримата млади мъже бяха прекарали половин столетие в замразителните камери на бункера, но бяха излезли оттам едва преди седмица. Въпреки че я деляха петдесет години от тези събития, споменът за гибелта и унищожението на родината й бе ясен като от вчерашния ден.

Тя прогони тези мисли от съзнанието си и се обърна наляво — натам, където беше командната централа. Едва бе изминала няколко крачки, когато долови шум и застина на място. Нервно вдигна ръка, когато Скудър се опита да каже нещо. Той онемя на мига и затвори очи, ослушвайки се напрегнато.

Чуха се стъпки. Не стъпките на човек, а твърдото, неритмично потракване на роговата броня на краката на насекомите. Невъзможно бе да се прецени скоростта, с която се приближаваха. Сигурно бяха много, най-малко дузина.

— В прикритие! — прошепна тя с ужас. — Скрийте се някъде.

В същия миг тя се обърна светкавично, сграбчи и просто повлече Филипсен, който стоеше като вкаменен зад нея, но след няколко крачки отново се спря.

Коридорът се простираше на тридесет-четиридесет крачки напред и после се губеше в плавната извивка на корпуса на машината. Никъде не се виждаше врата или поне ниша, където да се скрие човек, още повече петима.

Мисълта й заработи светкавично. Стъпките на мравките се чуваха все по-близо. След миг сигурно щяха да изникнат иззад извивката на коридора.

— Обратно на стълбата! — заповяда Черити.

Филипсен понечи да възрази, но Черити го тласна грубо и той залитна към вратата. Скудър направи същото с Фалър, докато Лестър без колебание стъпи пръв на главозамайващата стълба и се изкатери бързо на няколко стъпала нагоре, за да направи място на останалите.

— Няма да се кача там! — промълви Филипсен и се опита да се отскубне.

Без да пророни дума, Черити сграбчи ръката му и я изви рязко, Филипсен изпъшка от болка, но спря да се съпротивлява и се залюшка пред нея. Но когато стигнаха вратата, той се вкопчи в рамката й със свободната си ръка и с все сила се противопостави на Черити.

— Не! — изпъшка той. — Недейте! Ще паднем! Сигурен съм!

— По дяволите! Бъдете разумен, човече! — Черити хвърли трескав поглед назад към коридора. Мравките бяха така близо, че сигурно след секунди щяха да се появят. — Ще заловят всички ни, ако не се стегнете!

Филипсен като че ли изобщо не я чу.

— И без това всички ще загинем! — изстена той — Ние…

Изневиделица зад гърба му изникна фигура в маскировъчен костюм на сиво-зелени петна, сграбчи го с две ръце за колана и яката и го метна, описвайки висока дъга, в бездната зад вратата.

В първата секунда Черити не бе в състояние да схване какво се бе случило. Изгубила самообладание, тя застина и вероятно щеше просто да си остане така, ако в следващия миг Лестър не я беше придърпал с все сили към себе, а после две стъпала нагоре по стълбата. В същата секунда чуха стъпките на мороните зад себе си в коридора.