Волфганг Холбайн - Ад от огън и лед

Междувременно Скудър и Фалър извлякоха и последния морон навън в коридора и затвориха вратата. Напрегнала докрай волята си, Черити се опитваше да превъзмогне възбудата и да си наложи да мисли логически, но най-вероятно тази машина не функционираше по познатите й логически закономерности, или пък логиката й беше напълно чужда за хората. Черити не се осмеляваше дори да докосне някои от уредите. Това, че нападението над централата не бе все още незабелязано, й се струваше толкова невероятно, колкото и лекотата, с която я завладяха. Едва ли едни неразумни експерименти с управлението на машината щяха да бъдат по-безопасни от сблъсък с мороните от охраната, от които се бяха изплъзнали като по чудо. Просто нямаха необходимото време, за да проучат с подробен подход управлението на машината. Черити бе готова да признае, че бе допуснала грешка, като се съгласи с предложението на Лестър. За момент си зададе сериозно въпроса, защо всъщност бе направила това. Би могла на пръстите на ръката си да изброи какво можеше да очаква.

— Напредваш ли? — попита Скудър с нетърпение.

Черити поклати с разочарование глава.

— Абсолютно безсмислено е — каза тя. — Не разбирам нищо от тези машинарии. Абсолютно нищо.

Скудър я погледна със смесица от съмнение и нарастващ ужас.

— Но нали се справи с управлението на планера — каза той.

— Това бе нещо различно — отговори Черити. — Освен това имах помощ. Без Кайл нямаше да успея дори да пусна двигателите.

Погледът на Скудър обходи трескаво хаоса от уреди на пулта пред нея:

— Но все пак ти…

— Аз мога да ви помогна — каза Лестър.

Черити се извърна и го изгледа изпитателно.

Младият воин бе седнал с подвити крака на пода там, където го бе блъснал Скудър. От разцепената му устна все още се стичаше кръв и капеше по дрехите му, а лицето му продължаваше да изразява недоумение и лек упрек.

— Моля? — каза Скудър недоверчиво.

Лестър се опита да стане, но не успя и се свлече отново.

— Мога да ви помогна — повтори той. — Само ме развържете, и ще видя какво мога да направя.

— Как? — попита Черити с недоверие. — Познавате ли тази машина?

Лестър поклати отрицателно глава.

— Не — каза той. — Но се справям с всякакви машини. Някак си успявам.

Черити не му повярва и дума. У Лестър имаше нещо, което задейства алармена сирена в главата й. Объркана се запита защо не го бе забелязала по-рано.

— Не му вярвам — каза Скудър.

Черити не бе на друго мнение, но въпреки това кимна на Скудър и му даде знак да освободи Лестър. Скудър я изгледа с изненада, без да се помръдне от мястото си.

— Развържи го — каза Черити. — Все пак това е шанс.

Скудър се поколеба за миг, после мина зад Лестър и освободи ръцете му.

— Опитайте щастието си — каза Черити.

Лестър застана зад пулта за управление, разгледа го съсредоточено, после погледна екрана. Изображението върху него оставаше без промяна. От време на време от виелицата изплуваха и изчезваха неясни сенки, понякога картината се люшкаше встрани, когато машината изпълзяваше по някакво препятствие.

— Е? — запита Черити след малко.

Лестър прехапа замислен долната си устна и започна да я дъвче, макар че тя още кървеше. Видът му накара Черити да потръпне.

— Нужен ми е половин час — каза той. — Смятате ли, че ще успеете да ги задържите през това време?

— Кого? — попита Скудър.

Лестър не отговори. Но секунда по късно тъп удар улучи вратата на централата и във всяко помещение на машината прозвуча алармена сирена.

Щастливият шанс трябваше все някога да има край също и за Френч.

Започна се с вой — пронизителен до болка звук, който първоначално едва се долавяше, но бързо се усили, като проникваше до всяка фибра на тялото и караше зъбите да тракат болезнено. Звукът се усилваше и затихваше, отново се усилваше и затихваше в безкраен ускоряващ се монотонен ритъм, който като че ли принуждаваше сърцето на Френч да бие в такт с него и искаше да изключи съзнанието му. Постепенно Френч стенеше и залиташе, по разядения от ръжда проход, и въобще не забеляза паяците, които профучаха покрай него с бързи, отсечени движения, без да му обърнат капка внимание. Той се свлече и тоновете тегло, което изпълваше тялото му в тази част на света на паяците, не му позволи да се изправи отново.

Най-после всичко свърши. Виенето престана и премина в един последен, мощен пронизителен писък, който парализира дишането му за момент и Френч остана да лежи в продължение на минути със затворени очи, като дишаше тежко. Усещаше тялото си, сякаш бе удряно с чукове, всяко движение бе мъчение. Но не можеше да остане тук. Доколкото бе прозрял поведението на паяците, те щяха да го смятат за себеподобен, без да обръщат особено внимание на външния му вид, докато той беше в състояние да имитира техните движения. Зловещият вой обаче нямаше такова парализиращо въздействие върху насекомите, които бе срещнал, напротив, звукът ги подтикна към някаква трескава активност. Ако останеше тук, рано или късно някое от тези чудовища щеше да се спре, за да види мнимо болния си събрат. И това щеше да бъде краят.