Волфганг Холбайн - Ад от огън и лед

Мислите му се объркаха. Ръката му стисна здраво харпуна, но той успя да потисне първоначалния импулс да се прицели и да стреля. В продължение на една-единствена, но безкрайно дълга секунда, погледът на огромните студени очи на насекомото остана прикован върху стъклените имитации на очи на неговия маскировъчен костюм. През този отрязък от време погледът на странното същество като че ли проникваше безпрепятствено под маскировката. Френч знаеше, че това е невъзможно, но нещо му говореше убедително за противното. После насекомото се извърна рязко, като че ли внезапно бе загубило всякакъв интерес към него, или по-скоро, като че ли той бе престанал да съществува, и с бързи, отсечени крачки се върна към работата си.

Френч пое с облекчение дъх. Той трепереше с цялото си тяло. Извърна предпазливо глава, за да се огледа. Когато погледът му попадна отново върху синьо-бялото кълбо на Земята зад стъклената стена, това вече не беше примамливият Рай. Сега Земята имаше някакво странно и зловещо въздействие върху сетивата му. Мисълта, че този път се беше изплъзнал на косъм от смъртта, му подейства отрезвяващо. Вече нямаше никакво желание да умира, въпреки убеждението, че многообещаваният Рай действително съществува. Изведнъж се почувствува още по-силно свързан с живота. Бавно, полагайки усилия да имитира отсечените движения на насекомите, Френч се изтегли обратно към входа и спря едва след като остави вратата зад гърба си. Дори не се и опита да разбере защо беше все още жив.

На излизане все пак спря за малко и погледна още веднъж към синята планета зад невидимото стъкло. Очите му неочаквано се насълзиха. Плачеше не за първи път в живота си, но за първи път не се срамуваше от това.

— Това е изключено! — каза Стоун. И въпреки че логиката на мисълта не го допускаше, на Черити й се стори, че усеща нервна нотка в гласа му и лек проблясък на страх в очите му. Но можеше ли една компютърна симулация да изпитва страх?

— Ако искате да поживеете още малко — продължи лицето на Стоун от миниатюрния монитор, — забравете този безумен план и незабавно напуснете машината.

— Навън ще замръзнем — промърмори Черити, но Стоун поклати енергично глава и я прекъсна:

— Костюмите ви са в състояние да ви защитят за известно време, особено ако се движите. Тези машини никога не проникват навътре в Забранената зона. Във всички случаи, навън ще бъде по-безопасно за вас. Повярвайте ми — истинско чудо е, че още не са ви открили.

Черити не отговори веднага, а свали приемника и след кратко колебание го изключи напълно, за да не може някогашното „Аз“ на Стоун, записано в компютърната памет, да чуе това, което тя смяташе да каже на останалите. Не беше убедена, че разговорите им не се подслушваха. От самото начало не бе напълно сигурна дали този апарат можеше изобщо да бъде изключен. Както и дали това действително беше само един компютър.

— Приятелят ти изглежда доста нервен — каза Скудър, който бе стоял зад гърба й и бе проследил разговора с апарата. — Не разбирам само защо.

— Не е в негов интерес, ако бъдем убити или пленени — отговори Черити. Отговорът не бе убедителен дори за самата нея.

Скудър кимна мрачно:

— Задавам си все по-сериозно въпроса, какво изобщо е в негов интерес.

— Трябва да го послушате — каза Филипсен нервно. — Досега не ни е лъгал.

— Досега — поправи го Скудър спокойно — не сме открили лъжа.

Филипсен искаше да възрази, но Черити с гневен жест прекрати разговора и отново включи апарата. Когато изображението на лицето на Стоун се стабилизира отново върху миниатюрния екран, на Черити й се стори, че в израза му се чете упрек.

— Много е неучтиво просто да изключиш партньора си по време на разговора — каза той.

— Както не е учтиво да се опиташ да го убиеш — отговори Черити.

— Това не бях аз — каза Стоун невъзмутимо. — Отново забравяте, че говорите само с един компютър, капитан Леърд.

— Може би трябваше да те разглобя и да проверя дали е истина — отвърна Черити. После се върна към темата на разговора: — Гласувахме за вашето предложение, Стоун — каза тя. — Съжалявам, но трябва да ви уведомя, че промяна няма да има. Ще се опитаме да го завладеем.

Стоун щеше да избухне гневно, но Черити размаха заплашително пръст, постави го върху бутона за изключване и той се видя принуден да преглътне думите си.

— И така, Стоун — продължи Черити, — или ще ни помогнете, или изключвам този проклет уред и оттук нататък ще бъдете в неведение какво става. Трябва обаче да призная, че шансовете ни да успеем сами са незначителни. А ако бъдем заловени и открият у нас уреда…