Волфганг Холбайн - Ад от огън и лед

Този свят беше странен и опасен и, изглежда, съществуваше по закони, които той нито можеше, нито желаеше да проумее. Без съмнение, при най-малкото невнимание, тук можеше лесно да загине. Този свят бе опасен и смъртоносен, но такова беше и Убежището, макар и посвоему. Той бе населен със същества, само видът на които го довеждаше до полуда.

Но Френч и другите можеха да живеят тук.

Тук нямаше смъртоносна атмосфера. Не съществуваше и Зона на тежестта, където теглото му трябваше да се увеличава с всяка крачка, докато накрая рухнеше под товара на собственото си тяло и се задушеше. Бяха го лъгали. Заблуждавали бяха всички поколения, живели преди тях в Убежището.

Френч се чувстваше като упоен. Би трябвало да изпитва гняв, но всичко, което усещаше, бе някакъв дълбок, сковаващ ужас от тази чудовищна лъжа.

Вече бе възстановил достатъчно силите си, за да може да продължи. С всяка стъпка навътре в гнездото на паяците околността се променяше. Промените имаха зловещо въздействие и му се струваше, че всяка крачка напред го отдалечава от нормалния човешки свят и го тласка в една чужда Вселена, чиито основи не бяха материята и енергията, а страхът и ужасът.

Срещнал бе много малко паяци. Някои от тях бе убил, и то с изненадващата лекота. Повечето бе успял да избегне, тъй като смятаният за смъртоносен въздух в света на паяците бе в действителност много по-плътен от атмосферата в Убежището; звукът се разпространяваше на по-голямо разстояние и той чуваше стъпките им далеч преди да ги види.

Въпреки това съзнаваше, че досега бе имал изключително щастие. Видял бе малко паяци, но по оставените следи съдеше, че тук имаше стотици. Или десетки хиляди, което бе по-близо до истината. Зоната на тежестта бе много по-обширна, отколкото бе очаквал. При тези условия бе много трудно да оцени както посоката, в която се движеше, така и изминатото разстояние, но то бе не по-малко от миля. Границата на този странен свят от стомана и паяжини въобще не се виждаше. Премина през едно помещение, което бе по-голямо от цялото Убежище. Помещението бе празно, с изключение на чудовищната тъкан от лепкави, сиво-черни нишки, която образуваше нещо като втора площадка на половината на височината на залата и беше така плътна, че сигурно можеше да се ходи по нея. Френч не се задържа там достатъчно време, за да проучи предназначението на тази загадка, но и не държеше особено да го научи.

Ако трябваше да бъде искрен пред себе си, вече въобще не знаеше какво иска. Нито пък — какво търсеше тук. Първоначалният импулс под действието на шока от истината бе да се върне незабавно при своите събратя и да им я открие. По-късно, когато вцепенението отмина, реши изобщо да не се връща. Независимо от малката вероятност за благоприятен изход на намерението си, той реши да остане и да умре тук. Разбра, че вече не би могъл да живее в теснотата на Убежището. Вече не, след като бе видял това тук. Не и след като бе осъзнал, че съществува нещо повече от света на Убежището с неговите двадесет на петдесет крачки големина — миниатюрен свят, в който бе роден и който споделяше с още десетина мъже и жени и две деца.

Зоната на тежестта наистина бе зловеща и смъртоносна, но преди всичко — голяма. Невероятно голяма. Може би голяма като Земята или още повече? Имаше цели напълно празни етажи и коридори. На мястото, където се намираше в момента, имаше неизброими следи от паяци. Преди това обаче бе преминал през зали, в които не бе стъпвал никой в продължение на цял човешки живот или дори по-дълго. Подът бе покрит с плътен слой прах и въздухът имаше горчив вкус, подобно на атмосферата в Убежището, когато запасът на въздушните патрони привършваше.

Те можеха да живеят тук. Вероятно щяха да живеят тук, без да бъдат обезпокоявани от паяците. Това беше втората голяма лъжа: паяците очевидно не се интересуваха от хората. Френч не застреля две от противните същества, които срещна, само защото те просто минаха покрай него, без да го удостоят с поглед. Причината явно не бе маскировката, тъй като тя бе толкова примитивна, че и двегодишно дете не би се заблудило с нея.

Той прекоси следващата зала и с предпазливи и безкрайно мъчителни малки стъпки, с приведени като на старец рамене, изкачи още една стълба и неочаквано се озова в малка празна стая, в която имаше три врати. Две от тях бяха затворени, освен това едната бе скрита зад мрежа от тънки сиви нишки. Третата просто стоеше гостоприемно отворена.

Френч зареди стрела в харпуна, ослуша се за момент и прекрачи прага.