Волфганг Холбайн - Ад от огън и лед

— И още как — отговори Черити, след като хвърли бърз поглед към уреда на китката на ръката си. — Но нищо, което да има смисъл.

Индикаторите на миниатюрния уред бяха като побъркани, също като уредите в самолета. Очевидно в тази машина имаше нещо, което трайно смущаваше работата на всякакъв вид електроника.

— Има ли предложения какво да правим сега? — продължи Скудър. След секунда гласът му се върна във вид на ехо и това бе твърде необичайно, защото ехото липсваше, когато разговаряха само преди миг. Той се огледа обезпокоен във всички посоки, но не откри нищо. Очевидно акустиката на коридора, както и неговата архитектура, беше странна и необяснима.

Черити вдигна рамене и колебливо посочи стълбата в дъното на галерията. Не беше съвсем сигурна, но й се струваше, че машината се движи точно в тази посока.

Бързо и безшумно, но в постоянна готовност да отблъснат нападение, те се отправиха по коридора. Подът под краката им се издигаше и спускаше, люлееше се в ритъма на тътнещите стъпки на гиганта. Веднъж целият колос се заклати силно вероятно защото преминаваше или просто прегазваше някакво по-голямо препятствие. С приближаването им към стълбата зловещите шумове ставаха все по-силни. Черити имаше чувството, че се движеха към огромна машинна зала. Стори й се, че чува шум от гигантски механизми с огромни зъбни колела, глухо боботене на двигатели, свистене на парни котли. Въображението й рисуваше все по-ясна картина, докато шумовете ставаха все по-странни. Всъщност нямаше нищо необичайно. Те действително чуваха работещи машини. Но това не беше призрачният шепот на електронна супертехника от звездите, а грубият шум на гигантските механизми, измислени и описани от Жул Верн и Ханс Доминик. Всичко това само усилваше нейното объркване и безпокойство.

Когато приближиха на няколко крачки от стълбата, една от вратите пред тях се отвори и оттам изпълзя някакъв причудлив механизъм, предназначението на който остана загадка за Черити. Стреснат, Фалър пое дълбоко въздух и вдигна оръжието си, но Черити бързо отклони цевта му надолу и поклати глава. Машината — високо около метър творение, оформено по неописуем с думи начин — излезе в коридора и се понесе с шума на веригите си. После се завъртя на място, подобно на древен танк, и се насочи право към тях. В горната й част в непроследим ритъм мигаха множество жълти и червени лампи, а най-отгоре непрестанно се въртеше нещо, подобно на наполовина изрязана параболична антена.

Сега Черити насочи оръжието си към прояденото от ръжда странно устройство, но нещо й подсказваше недвусмислено, че от тази машина не идва опасност. Приближи се на три крачки към нея, след това направи крачка встрани и не остана особено изненадана, когато машината просто профуча покрай нея, без да обърне внимание на никого. Въпреки това Черити остана неподвижна, докато причудливата конструкция изчезна в полумрака на коридора.

— Какво беше това? — попита Фалър объркан.

— Не знам повече от вас — отвърна Черити. Непрестанните въпроси на Фалър започваха да я дразнят, както и привидното убеждение на другите двама, че тя трябва да има готов отговор на всеки въпрос. Наистина — в сравнение с тримата млади воини, които едва преди седмици бяха излезли от съня в замразителната камера, Скудър и тя бяха нещо като специалисти по всички въпроси във връзка с мороните и особено с мравките. Това не променяше нещата — те двамата действително знаеха малко повече, но практически почти нищо, за този народ от насекоми.

Всъщност и Скудър, и тя за пръв път се сблъскваха с мравките в част от техния свят. Едва ли би могла да каже какво бе очаквала — може би всичко друго, но не и това. Видяното досега във вътрешността на машината я потресе по-силно, отколкото ако бе попаднала в блестящ хромиран лабиринт от неразгадаема супертехнология. Всичко тук беше толкова грубо и примитивно, че сигурно беше посвоему гениално, щом изобщо бе в състояние да работи. Единственото истински впечатляващо у тази машина бе нейната неописуема големина.

Продължиха напред. Скудър по навик понечи да поеме отново водачеството, когато започнаха да се катерят по стълбата, но този път с няколко крачки Черити препречи пътя му и не му даде възможност да я задържи.

Стълбата беше като всичко останало тук — стара, проядена от ръжда. Заварена бе от стоманени плочи с дебелина петнадесет сантиметра, но така грубо и несръчно, все едно бе правена от дете или от някой, който за пръв път в живота си е хванал заваръчен апарат и едва ли е знаел какво да прави с него. Изкачването по тази стълба бе не по-малко изтощително от изкачването на предишните, тъй като бе построена за същества, които се придвижваха твърде различно от хората.