Волфганг Холбайн - Ад от огън и лед

Черити успя да се изправи в седнало положение и изтри чело с опакото на дланта си. Със смесица от удивление и ужас откри, че потта по кожата й бе започнала да замръзва. Върховете на пръстите на ръцете и краката я сърбяха, устните й бяха напукани и безчувствени. Досега смяташе, че това се дължи на изтощението, но внезапно осъзна истинската причина — студът. Тук бе много по-студено, отколкото вън. Ужасена погледна термометъра. Той показваше деветнадесет градуса под нулата.

— Студено е тук, по дяволите! — каза Скудър, който бе забелязал погледа й. — Изглежда, отоплението е повредено.

Черити се усмихна само от учтивост и предпазливо се изправи на крака. Подът се люлееше и в първия момент тя изплашено разпери ръце, за да пази равновесие.

Всички станаха, избраха произволно посока надясно и потеглиха. Стъпките им произвеждаха зловещо продължително ехо в празното стоманено помещение, а бледата сива светлина създаваше впечатлението, че се движат в безкрайна мъгла. Черити все още не виждаше нищо по-далече от десетина крачки. Затова пък ухото й все по-ясно долавяше някакви необичайни шумове. Към ритмичния тропот на великанските крака сега се прибавяше някакъв глух тътен, който по зловещ начин напомняше ударите на гигантско метално сърце. Понякога подът потреперваше под действието на тежки удари. В един миг внезапно проехтя звук, подобен на тихо стенание, всички замряха и се спогледаха ужасени, после звукът само за секунди премина в пронизителен вой, прехвърли границата на слуха, но продължи да вибрира още дълго в главите им.

С приближаването към края на залата подът започна да се издига все повече, разстоянието до тавана намаляваше и накрая ходенето стана невъзможно.

Разочаровани се върнаха назад в посоката, от която бяха дошли. Черити прецени, че може приблизително да определят местоположението си. При морските кораби това помещение се наричаше трюм. Таванът над тях бе хоризонтален, а вероятно това беше не само таван, а служеше същевременно за под на най-ниския етаж на тази абсурдна машина. Сега се движеха по леко изпъкналата стена, която образуваше корема на гиганта. Черити с усилие успя да пропъди ненадейно обзелата я мрачна представа: как тази клопка няма изход и те бродят, заблудени в сивата мъгла, докато паднат от изтощение или измръзване. Разбира се, това бе само шега на превъзбудените й нерви. Мравката, която бе убил Скудър, беше живото доказателство, че съществува път нагоре към вътрешността на машината.

Изгубиха почти половин час, докато успеят да открият изхода: един отвор с неправилна форма, който изглеждаше като изсечен с взрив в тавана. До него водеше стълба със същата странна конструкция. Горе цареше същата бледа светлина, но зловещият тропот и тътен бе по-силен.

Скудър направи знак на тримата войници да поизостанат, свали оръжието от рамото си и безшумно изпълзя нагоре по стълбата. Черити изчака, докато той изчезна в отвора, преброи мислено до пет и го последва.

Беше изумена от дебелината на пода на помещението. Отворът представляваше нещо като вертикална шахта, просечена в масивната ръждясала стоманена плоча, дебела около метър и половина. Ако целият този колос бе построен така масивно, сигурно тежеше милиони тонове!

Тя видя Скудър, коленичил в положение за стрелба на половин метър от шахтата, с напрегнат израз на лицето. Но и тук горе не се виждаше никой от екипажа на абсурдната машина.

Скудър й направи знак да мълчи и й посочи да следи задната част на коридора. Тя се отдалечи бързо на няколко крачки, сне гама-лазера от рамото си и се опря на коляно в поза за стрелба. Преди да снеме предпазителя на оръжието, тя го превключи на минимална мощност. Коридорът беше доста дълъг, но нисък и тесен. Тя нямаше желание да убие сама себе си, а може би и останалите, като стреля по цел на разстояние по-малко от петдесетина метра в тясното помещение.

Черити чу как тримата воини изпълзяха след нея от шахтата, но устоя на изкушението да обърне глава назад. Погледът й остана прикован по протежение на коридора. Очите й бяха привикнали към бледата светлина и сега виждаше по-добре. От двете страни на коридора имаше голям брой врати, но странно — всяка една от тях беше различна по форма и размери! В дъното на коридора смътно, се мяркаха първите стъпала на стълба. На места от тавана светеше мътна тъмночервена светлина, която не успяваше да разсее зловещия сумрак.

— Скенерът регистрира ли нещо? — попита Скудър.