Волфганг Холбайн - Ад от огън и лед

— Това е само машина — повтори тя, но трябваше да вложи всички сили, за да придаде убедително звучене на думите си. Нея самата я обземаше бавно, но неотстъпно чувството, че губи почва под краката си. Велики боже, това нещо бе по-голямо от самолетоносач!

Филипсен се поуспокои. Погледът му остана леко неспокоен, но ръцете му престанаха да треперят.

— Това е само машина — каза тя за трети път. — Няма да ни направи нищо. Сигурно сме прекалено дребни, за да ни регистрира изобщо.

Скудър се приближи пълзешком, погледна безмълвно към останките от самолета, след което с ръка загреба сняг, за да измие кръвта от лицето си. Черити се увери, че раната на челото му наистина бе само драскотина.

Скоро към тях се присъединиха и другите двама. Всички гледаха мълчаливо как машината почти със задоволство разрязваше и разкъсваше самолета на парчета и поглъщаше отломките. Черити наистина описа мислено с тези думи действията на машината и не й се удаде да намери по-подходящ израз.

— Искам да знам какво прави това нещо там — промърмори Фалър.

Скудър се засмя тихо и каза:

— Защо не идеш да го попиташ?

След това вдигна пушката си, включи оптическия прицел и в продължение на няколко секунди напрегнато се взираше към сребристия колос. После свали оръжието, подаде го на Черити и й посочи една точка косо встрани от „муцуната“ на бръмбара:

— Виждаш ли малкия триъгълен отвор там горе, между двата купола?

На Черити бе необходим само миг, за да се нагоди към променения зрителен ъгъл на оптиката. Тогава видя откритието на Скудър: на десет до петнадесет метра над зейналата уста на гигантския бръмбар имаше нещо като врата с почти триъгълна форма, в която се мяркаха малки шесткраки фигурки. Мравки.

— За бога, какво е това? — прошепна тя, след като свали пушката и я върна на Скудър.

— Може би това е робот от охраната, за които спомена Стоун? — попита Фалър. Гласът му не прозвуча твърде убедително.

Скудър веднага поклати отрицателно глава:

— Невъзможно. Безсмислено е такъв гигант да се използва като бойна машина.

Всички замълчаха отново, докато машината старателно и без да бърза, обра отломките от самолета. Погълнат бе дори нажеженият двигател.

Със затаен дъх очакваха великанът да се обърне и да си тръгне. Вместо да направи това, гигантските челюсти се вдигнаха рязко, а на тяхно място от долната част на машината изпълзя нещо, което напомняше жилото на насекомо. Със смразяващ трясък стоманеното острие се заби в земята и продължи шумно да пробива пръстта и скалите надолу. Земята започна да трепери.

— Сега пък какво прави? — промърмори Скудър.

— Надявам се, не снася яйца или нещо подобно.

Опитът му да смекчи с шега мрачния тон на казаното, бе неуспешен. С крайчеца на окото си Черити видя как Филипсен леко потръпна и пребледня още повече. Самата тя с усилие на волята пропъди абсурдната представа, която се роди в съзнанието й — как изведнъж десетки малки подобия на това стоманено безумие изникват изпод земята и се нахвърлят върху всичко на пътя им.

— Аз мисля… знам какво е това — каза тя неочаквано.

Скудър и останалите трима я изгледаха изумени, но тя не бързаше да отговори на въпросителните им погледи, а с рязък нервен жест се обърна директно към Скудър.

— По-рано си виждал нещо такова — каза тя възбудено. — Спомни си, Скудър! Какво правеше?

— Какво правеше? — В първия момент Скудър като че ли не можеше да отговори нищо. — Не разбирам съвсем… Не правеше нищо. Просто обикаляше из околността и разрушаваше всичко.

— Така, както разруши самолета?

— Да. Автомобили, самолети, цели сгради… — Внезапно лицето му просветна. — Ти… ти смяташ, че е нещо като събирач на метални отпадъци?

— Вероятно — каза Черити. — Предполагам, че събира метал. Затова и се насочи към нашия самолет. Това нещо въобще не е искало да ни напада. Трябва му само металът.

— Но това е безумие — промълви Фалър.

Черити не обърна внимание на думите му. Тя отдавна бе осъзнала, че всякакви опити да се вникне в логиката на нашествениците от Морон водеха пряко до загуба на разсъдъка.

— Ако е така — продължи тя невъзмутимо, — това нещо ще ни послужи като пропуск за Ню Йорк.

Дори Скудър пребледня и изпъшка:

— Моля?

Черити посочи на север:

— Той дойде оттам, нали?

— Вие… нали вие все пак не смятате… да се качите на борда на това нещо? — прошепна Лестър.

— Имате ли по-добра идея? — попита Черити. — Не можем да останем тук. Ако изключим всичко друго, то току-що закуси с цялата ни екипировка. Дори и да не ни открият роботите от охраната, тук ще замръзнем само след няколко часа. Сигурно ще успеем да се скрием някъде вътре в него. Той е достатъчно голям.