Волфганг Холбайн - Ад от огън и лед

Тогава усети, че отново може да диша.

Някой я бе сграбчил грубо под мишниците и я влачеше бързо по снега, без да обръща внимание на това, че краката и бедрата й се блъскаха в неравностите, които се криеха под измамно равната бяла покривка. Под облеклото й бе влязъл сняг и се топеше по кожата на гърба й. Пулсираща болка проряза десния й крак и започна да се усилва с всеки удар на сърцето. Беше й много студено, в същото време някаква неестествена жестока топлина обливаше лицето й. Опита се да отвори очи, но светлината бе така ярка, че тя изстена и стисна отново клепачи.

След миг опита отново. Някакво лице в рамката на тъмнозелен шлем подскачаше нагоре-надолу пред очите й. Смътно долови и нещо грамадно, сребристо, чиято полирана повърхност отразяваше зловещи отблясъци.

Металоходът!

Паметта й се възвърна внезапно. Тя простена, опита се да вдигне глава и започна инстинктивно да се брани, за да се отскубне от хватката. Изненадан, Лестър я пусна без предупреждение и тя падна тежко в снега. Той се наведе бързо над нея с намерението да й помогне отново, но тя се изплъзна, като се претърколи странично — при това под облеклото й влезе още сняг и веднага започна да се топи — и сама скочи на крака.

— Какво се е случило? — попита Черити.

— Не съм виновен — защитаваше се Лестър. — Аз ви предупредих. Казах ви, че рискът е максимален! Трябваше да изчакаме още тридесет секунди и тогава щяхме да излетим без проблеми, но този…

— Млъкни най-после, Лестър — каза някакъв глас и Черити едва сега откри, че не бяха сами. Скудър и другите двама воини бяха коленичили в прикритието на пряспата, където я бе довлякъл Лестър. Лицето на Скудър кървеше, а Фалър с болезнена гримаса притискаше лявата си ръка към тялото. Филипсен бе снел лазерната пушка от рамото си и се целеше в някаква грамада с нереални размери, която се извисяваше високо пред тях върху дузина подобни на кули стоманени крака. Картината бе повече от абсурдна.

Черити изтръска снега от себе си, с две крачки се озова пред Скудър и загрижена протегна ръка към лицето му, но той поклати глава:

— Няма нищо. Само драскотина.

Черити знаеше, че няма смисъл да спори с него на тази тема, затова се задоволи с още един изпитателен поглед към окървавеното му лице. После припълзя на лакти и колене до Филипсен. Младият воин лежеше по корем в снега и се целеше с оръжието си в металното чудовище. Черити бе убедена, че той вършеше това единствено поради потребността да се хване здраво за нещо.

Реакцията му беше напълно разбираема. Когато погледна в същата посока, за миг и тя изпита желание да се вкопчи някъде здраво с ръце, за да не изгуби почвата под краката си.

Чудовищната машина бе спряла точно над останките на разбития самолет. Двете предни двойки крака бяха присвити, така че тялото й беше наклонено напред и наистина напомняше гигантско стоманено насекомо, което поглъща плячката си. В случая плячката не беше нищо друго, освен горящите останки на транспортния самолет. От време на време в корпуса му проблясваха взривове — това бяха запасите муниции на борда, които експлодираха от високата температура. Самолетът бе така обезобразен от експлозиите, че вече трудно се разпознаваше първоначалната му форма. Черити инстинктивно се запита как бяха успели да се измъкнат живи и почти невредими от тази горяща развалина. Един от двигателите тлееше, нажежен до зловещо червено. Излъчваната топлина бе нетърпима даже при тях, на повече от двеста метра разстояние.

Всичко това изобщо не пречеше на металохода, който с чудовищните си щипци методично разрязваше на части останките от самолета и те потъваха една след друга в гигантската уста. Въпреки че беше невъзможно, за миг й се стори, че вътре проблясват зъби.

— Той ще го… изяде! — засрича Филипсен. — Той… той поглъща самолета!

Черити усети в гласа му обезпокоителни нотки и сложи ръка на рамото му, за да му вдъхне кураж.

— Това е само една машина, Филипсен — каза тя спокойно. — Само машина.

Филипсен я изгледа втренчено. Очите му бяха разширени от ужас. Черити видя зловещите искри в погледа му и разбра, че всеки миг съзнанието на младежа може просто да изключи, Филипсен в никакъв случай не беше страхливец, иначе Хартман едва ли би го изпратил с тях. Видът на това чудовище надхвърляше обаче поносимите за психиката граници. Влудяваше не опасността и заплахата, която се излъчваше от него, а просто фактът, че съществуваше нещо толкова невъзможно.